Когато по-миналото лято се видяхме на кафе, той беше олицетворение на мировата скръб. Отиваше на почивка съвсем сам и не спираше да говори колко ужасна е бившата му жена. Аз само се въртях на стола и си гледах часовника, чудейки се откъде ми се изсипа това чудо на главата и колко още съм готова да понеса за половин чувал мулч. Година по-късно срещнах съвършено различен човек – щастието струеше от искрящите му очи, бързаше да се похвали колко е отслабнал, не спираше да се усмихва… В него именно се влюбих. И той в мен. Беше прекрасно. До момента, в който спря да бъде такова. (още…)