Започвам с уточнението, че това е един много дълъг пост. Дълъг във времето, не само в пространството. Започнат е в началото на август, дописван е през септември, а го завършвам чак сега, когато за първи път от 4 месеца останах сама със себе си и мислите си. За това време животът ми се преобърна в много направления и всичко се случваше все едно е извратен, заплетен, мокър сън. (още…)

Онези чувства, за които писах, внесоха толкова адреналин в системите ми, че взех някои безумни решения, които неизбежно доведоха след себе си и разни страхове. Върнах се в емоциите отпреди две години, когато бях в подобна ситуация – изправена на кръстопът, уплашена, несигурна, копнееща промяна, но не смееща да я извърши. Тогава търсех опора в другия, потвърждение, надявах се с един замах да премахне цялото ми съмнение, но вместо това сигналите ставаха все по-противоречиви, а моята несигурност все по-голяма. Накрая моменът просто отмина и цялата кула от карти се сгромоляса. Тогава благодарих, че не съм изпълнила решението си, което щеше да има необратими последици на вятъра. (още…)

Вече повече от пет години пиша в този блог за всичко, което ми хрумне. Началото беше изключително емоционално и драматично, тогава блогът беше моето средство да изкрещя това, което не смеех да изрека. Имаше един основен адресат, а всички останали (шепа хора), бяха просто кварталните кибици. Това беше времето, когато всичко, което ми се случваше, моментално се оформяше като текст в главата ми. Направо бях започнала да мисля в статии. Пишех кажи-речи всеки ден, като почти без усилия намирах какво да кажа. (още…)

Пише ми се, от няколко дни много ме сърбят пръстите, но все не остава време да седна и да започна. Попитаха ме – за какво ще разкажа този път, каква е тамата? Отговорът е – не знам, нямам представа. Знам само, че нямам търпение да започнат да излизат думи изпод ръцете ми, а къде ще ме отведат – може би ще се разбере накрая. Или пък не. (още…)