Блажени са незнающите

Мине – не мине и току се замислям за красотата на простотата. Винаги стигам все до един и същи извод – колкото по-простичко живее някой, толкова е по-щастлив. Обратно на принципа „Колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам“ (Сократ) – колкото по-малко знаеш за света около теб, толкова повече си мислиш, че знаеш и следователно имаш нужда от по-малко. А тия дето уж много знаем с течение на времето сме се барикадирали с толкова много технологии, процедури, предразсъдъци, че все нещо ни липсва и все нещо чакаме, за да се почувстваме истински щастливи. А всъщност щастието е в малките неща. Убедена съм, че примитивните (според нас) народи всъщност са много по-щастливи и удовлетворени от живота от нас. Тези, които живеят най-близо до природата, уважават я и се радват на благата и. И друг път съм казвала, че не ме вълнува материалното и мога да съм щастлива и без него, но животът и обществото ни са такива, че е трудно да го пренебрегнеш (напълно).

Не отричам прогреса, напротив, той улеснява моя така любим и необозримо голям мързел. Но той ни прави нещастни. Заради високите блокове наоколо не виждаме изгревите и залезите. Заради неоновите реклами и уличното осветление нощем не виждаме звездите. Заради безбройните газове не можем да поемем дълбоко глътка свеж въздух. Заради мръсотията не виждаме цветовете на цветята. Заради химикалите не можем да откъснем и отхапем зряла праскова край пътя. Заради шума от трафика не чуваме птиците по дърветата. Ако въобще има дървета. Прогресът е докарал безброй негативизми, които са ни накарали да забравим кои сме и откъде идваме. И кои са важните неща в живота. Наистина важните. Това не е новата още по-голяма плазма на стената, на която да гледаш световното по футбол с HD качество. Не е мечтаният ъглов офис с големите прозорци. Не е двуседмичната почивка на о-в Санторини. Не е новият джип, за чието изхранване ти трябва лична бензиностанция. Не е жената на съседа. Е, в някои общества тя върши работа

Разбира се, след като вече сме носили бутикови дрехи, гледали сме над 300 сателитни канала, имали сме оптичен интернет с висока скорост, пазарували сме от претъпкани хипермаркети, качвали сме се дори и само за 500 метра в колата, не можем да живеем без климатик през лятото, не знаем как да ловим храната си, звъним си по мобилния дори и в съседната стая, след като живеем по целия този начин, едва ли ще можем да бъдем щастливи някъде без всички тези неща. Поне не в началото, докато не преживеем абстиненцията, не се пречистим и не спрем да се ръководим от принципа „колкото повече имам – толкова повече искам“.

Винаги, когато започна да размишлявам на подобни теми се сещам за онази книга - „Aquarius – Далаверите на един Водолей“ на Владимир Христов – Вовата. В нея той разказва как по време на неговото пътешествие е бил на Маркизките острови. Описва хората там и начина им на живот. И това, което ги прави щастливи. А то си е цяла житейска философия, ние не го можем. Поне повечето от нас. За мен остава само да си мечтая един ден да попадна там, поне за малко, и да прихвана от тяхната простота. И понеже ми се иска да ви преразкажа всичко, по-добре да пусна тук откъс от книгата с малки съкращения. Отделете малко време, когато можете и прочетете на спокойствие разказа. Мисля, че няма да съжалявате. По-скоро ще започнем да споделяме обща мечта  За фон може да послушате и малко подходяща музика.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!