Или казано накратко – става дума за едно чайче. Не да изпиеш един чай с ром или коняк в някоя топла хижа пред бумтящата печка след дълъг зимен ден прекаран в летене по пистите, а за бебето на една чайка. И на един чайчо вероятно.
Както всяка година по това време, покривите са нагъчкани с новото поколение на тъй наречените чайки, а всъщност гларуси. И както всяка година по това време, някое от тях дава фира като просто изпреварва времето си и полита без да може да лети. А аз за пореден път гледам със свито сърце и се псувам как не мога нищо да направя, за да му помогна. Картинката е безумно тъжна – родителите му го викат, то плаче, а останалите от ятото като хиени му налитат с безмилостна жестокост. Такъв е законът на джунглата. Била тя и градска.
В същото време народът е луднал по една история, която е колкото затрогваща с нещастието си, толкова и тривиална. Медиите използват случая здраво да манипулират и да промиват мозъци, в резултат на което хората са рядко единодушни в мнението си. Като един привърженик на „златната среда“ аз страна не вземам. Не ми е и работа да го правя. Но си имам мнение. По въпроса по принцип, а не за това кой е крив и кой – прав.
И това мнение е, че ние като общество все повече деградираме и се връщаме хилядолетия назад, все по-близо до природата. Но не в добрия смисъл. Оскотяваме със страшна сила. И все по-често посягаме на децата си, използваме ги като инструмент за долни машинации, което вече ни принизява по-ниско и от животните. Защото те поне си имат оправдание – тях ги движи законът на джунглата. А нас – очевидно жаждата за саморазрушение.
В конкретния случай за пореден път се явяваме в ролята на сеирджии, макар и да се правим на възмутени и потресени. Точно както аз стоя и гледам това чайче часове наред как обикаля с провиснало крило, крещейки за помощ и милост, докато безпомощната му майка го гледа и вика, все още с инстинкта на родител. За разлика от десетките други родители, дебнещи го като лешояди.
С какво сме по-различни?