Бракът – мечта или затвор?

Една от причините някои хора да се женят, е за да не са сами и да задоволят нуждата си да са заедно с любимия във всичко. Това предполага, че нещата не би трябвало да се променят много, в сравнение с времето, когато двойката са били само гаджета, ходещи залепени като гербови марки, навсякъде заедно, хванати за ръце. Но всички знаем, че след подписа всичко става различно. Може да не е веднага, като щракване с пръсти, но е така.

Рутината ни поглъща, сигурността ни притъпява и скоро монотонността на брака започва да ни мачка. Вече не виждаме смисъл да излизаме по срещи, уморени сме за нощни забавления, ходенето навън и събирането с приятели се случват все по-рядко, почти само с повод. И настава скука. А скуката е убиец на любовта.

Винаги съм смятала, че не съм като повечето други жени, особено на моята възраст, и че на мен това няма да ми се случи, понеже самата аз няма да го допусна. Не съм спирала да съм отворена за ергенски живот с половинката си, лошото е, че той самият никога не го е обичал. И ето, вече имаме проблем… Ели Кантор го е казал много точно, в един циркулиращ из мрежата цитат – „Бракът е опит на двама души заедно да се справят с проблемите, които никога не биха имали, ако бяха поотделно.“ Опитах се и аз да го реша донякъде този проблем, като спрях да насилвам него да излиза с мен, а аз започнах да излизам повече, за да задоволя собствените си нужди. Да, но и това не става, понеже най-често няма с кого да си правя компания, а да ходиш сам по заведения за веселба на много хора е доста депресиращо.

За това възлагах големи надежди на последната си любов, който уж не спираше да ходи по цели нощи по клубове, даже, за да съм сигурна, го помолих да обещае, че и след като се съберем, ще продължим да го правим. Само дето, с моя шибан късмет, докато бяхме заедно, все нещо ставаше и почти не сме излизали, а след това се и разделихме… И аз пак останах сама, с незадоволен социален живот. Хващам се като удавник за сламка за всяка случайно отправена покана, но те са като светулки в полето – рядко и сезонно. Примигнеш и изчезнат.

Но пък опитът около мен сочи, че  ако се завъртя в подходящите необвързани среди, може да се уредя с доста по-редовни забавления, понеже свободните хора водят доста по-интересен живот. Излиза, че изразът „брачен хомот“ съвсем не е случаен. Впрегнат си в живота и няма мърдане встрани. Уж моят брак не е такъв и разполагам със завидно голяма свобода, но все пак решетките са там и ме възпират. Може да е дълга, но дори и аз имам каишка на врата.

Някъде четох, че е хубаво да си имаме хобита и приятели, но не трябва да прекаляваме с тях, за сметка на семейството, понеже това кара другата му половина да се чувства пренебрегната. Сигурно е така. Но ако получавах всичко, от което имам нужда, рамо до рамо с благоверния, нямаше да търся липсващите емоции въпреки него. И сега какво, трябва да се чувствам виновна, че изживявам някакво щастийце, в лицето на някое среднощно забавление? Всъщност, понякога наистина се чувствам зле. Но животът е прекалено кратък, за да жертвам години наред нещата, които харесвам, в името на… какво, всъщност?

Парадоксалното е, че свободните в повечето случаи рано или късно започват все пак да търсят своя спътинк в живота – съзнателно или не. И се надяват да се обвържат, за да не са сами. Не само физически, търсят своята духовна половинка. В момента, когато решат, че са я намерили, те надяват хомота – кога законно, кога не толкова. И се стига до още един цитат – този път на Шопенхауер – „Бракът означава да намалиш правата си точно наполовина и да удвоиш задълженията си.“. Там някъде тези, които повече време са били сами и това им се е усладило, започват пак да търсят свободата си. И така се върти порочният кръг.

Има още един детайл, който ми създава проблеми. Това е, че повечето свободни около моята възраст, вече са били зад решетките и са излязли, след като са излежали присъдите си. През това време са се сдобили с деца, имоти, положение… А аз още съм на стартова позиция и търся неща, различни от тях. Просто искам да сменя едната постеля с друга, уж по-перспективна. Не мога да си позволя да съм сама, не и преди да съм изпълнила целта в живота си. Остава ми само да се надявам, че по-бързо ще попадна на човек, който да е с моите разбирания за брак/съжителство и наред с всичко останало, няма да ме остави на сухо – нито по отношение на секса, нито по отношение на другите забавления. Мисля, че макар и утопично, е изпълнимо. И да, имам идея с кого искам да остарея…

[wp:svejo-net]