Първата любов ръжда не хваща

Добре де, нави ме тотенлихт, при това прекалено лесно, да се включа в поредната щафетка, този път започната от Бу и наречена фестивал. И без това тия дни съм в малко носталгично настроение, защо да не се върна много години назад и да се се сетя за първата си голяма любов. Казвам голяма, защото по същото време имах още един-два трепета, но не с тези мащаби. Явно от малка ми е било трудно да канализирам чувствата си само в една посока. И така…

Беше първата половина на 80-те и имах рожден ден – ставах на разкошните пет години. Нашите бяха поканили няколко техни комшийски приятелски семейства с общо 4-5 деца на подобна възраст. Имаше торта с маслен крем от кварталната сладкарница, започнала да вкисва боза – пак от там и един неочакван гост – братовчед на две от хлапетата, който им гостуваше. Кое беше интересното в случая – той идваше от САЩ и беше наполовина китаец. 

Беше пристигнал съвсем сам, предаван от стюардеса на стюардеса, с написана табелка с името и адреса на врата. Не знаеше и дума български и тренираше карате, като демонстрира уменията си на тънкото етернитово панелче между хола и коридора, което така се разтресе, че на майка ми видимо ѝ прескочи сърцето, предусещайки как ще трябва да прави ремонт на избитата стена. Събра очите на всички, като пи студено сурово прясно мляко направо от хладилника (да, почти като по филмите, но не съвсем, понеже едно време млякото беше само в пликчета, така че го пи от чаша). Подари ми раирана сламка с чупеща се горна част (точно като тези, които сега има навсякъде, но тогава никой не беше виждал такова чудо), както и една американска бяла пластмасова химикалка, която пазех дълги години, докато съвсем се счупи. Беше си донесъл цял куфар с манго, понеже много обичал, а разбрал, че в България няма и само най-големите късметлии можеха да зърнат този странен екзотичен плод.

Като един истински американец с голямо самочувствие от една страна и атракцията на квартала от друга, той бързо стана център на внимание и командореше всички наред, макар никой да не му разбираше какво приказва. Но пък и ние го научихме на това-онова. Първо – да играе на футбол и на лимки (топчета). Второ – че цялата торба с фигурки на персонажи от Междузвездни войни всъщност може да послужи не точно за пресъздаване на сцени от филма. Разделяхме се на два отбора, като главатарите им се редуваха, избирайки фигурка след фигурка, докато свършат, разделени по равно. След което ги окопавахме в пясъчника, правехме им разни прикрития, събирахме камъни и започвахме да ги целим. Така рамо до рамо се биеха Хан Соло и Дарт Вейдър, срещу Люк и имперски войник, R2-D2 срещу „златния робот“ C-3PO и така нататък, докато оцелее само един.

И понеже тук за любовта трябва да пиша, а тя на тази крехка възраст не протича точно по познатия ни начин, не бих могла да кажа кога се зароди или кога я осъзнах. Фактът е, че от самото начало търсех близостта му и гледах да се „докарвам“ пред него – това означаваше да правя всичко наравно с момчетата – да висим по дърветата, да ритаме топка, да ядем стрито на сол стъкло… Ревнувах, когато обръщаше внимание на други, особено момичета, защото се чувствах по-важна от тях – все пак моето семейство и това на братовчедите му бяха приятели, съответно и аз с тях. Дори го защитих пред майка ми, която видя през балкона, как той ме подлъга да тичам, за да може да ме спъне с крак. За мен това беше израз на специално внимание, нещо като да ми дръпне плитките, понеже ме харесва, ама нали нямах такива… След това кавалерски ме изправи и ми помогна да стигна до вкъщи, накуцвайки с кървящо коляно. Явно от малка съм си била такава…

И така, минаваше лято след лято, той идваше почти всяка година, аз се влюбвах все повече и все по-несподелено. Лошото е, че с времето разделението на момичета и момчета ставаше все по-строго и аз вече почти не се движех с него и братовчедите му. За това през минута излизах на балкона, надявайки се той да ме види или поне аз него. Ако излезеше да играе долу, аз също слизах, уж случайно. Намирах си работа – по сто пъти ходех уж до магазина, за да минавам край него, тайно надявайки се да ме извика да играем. Всеки път, когато го видех, сърцето ми се качваше в гърлото и биеше като тъпан, а аз си глътвах цялата граматика.

Така и нищо не стана между нас. Дойде 10 ноември и българските му роднини заминаха при него, за да не се върнат нито веднъж през следващите десет години. Съответно и той престана да идва тук. Аз обаче не престанах да мисля за него. Бях влязла стабилно в пубертета и нощ след нощ мечтаех за това-онова с него. Всеки ден първата ми работа като вляза в кухнята беше да погледна към техния балкон. Всеки път, когато видех признак на живот там, сърцето ми прескачаше. Този навик ми остана и до днес – като вляза, да погледна натам, ей така – за всеки случай.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]