Не съм суеверна, в никакъв случай. И може би заради това ми се изсипват какви ли не нежелани случки на главата. Дребни, но за сметка на това многобройни. Хората не ми вярват и мислят, че преувеличавам, докато не ги повлека с мен и не се убедят на свой гръб.
Дали предизвиквам лошия късмет, харесвайки (и дори имайки за кратко) черни котки, или с това, че в петък 13-ти ми се случват все интереси и хубави неща, или че имам навика да сядам на кьошето на масата, или че минавам под стълби, без да се замислям… не знам. Фактът е обаче, че ежедневието ми е затрупано с малки и понякога не толкова малки каръщинки. Уж съм им свикнала, но понякога ме изненадват. И най-вече тяхната постоянност и неизменност.
Тук не става дума просто за падане на филиите с мармалада надолу (което, ако се замислите, си има научно обяснение, свързано с гравитацията и по-голямото тегло на намазаната страна). Вече споменах за фотографските неволи, но да бяха само те! За да не вали, цяла година разнасям чадър в раницата си, а ако се случи да не нося раница – задължително вали. Многократно забравям ключовете си за службата и то точно в дни, когато съм сама и никой друг няма ключ за там. Преди няколко дни имаше и версия със забравяне на ключовете за другото ми къщи, където в момента няма никой, а се намира в друг град и се наложи да спя по хората. За да не губя форма, в 4 от 5 случая като отида на кръчма, или няма това, което поръчвам, или ми носят друго, или въобще нищо не ми носят. Вече като седнем и половинката ме взема за мезе: „Да видим сега какво ще ти объркат.“ Пример – сядаме на кръчма 5 човека, напоръчваме, носят, народът яде, аз чопвам по нещо оттук-оттам и в един момент се усещам, че не са ми донесли воденичките. Идва сервитьорицата, питам аз кво става, а тя: „Какви воденички? Не сте поръчвали“… Вече не се и ядосвам, казах да забрави, и без това другите се бяха наяли.
Нещо по-конкретно и еднократно, но пък запомнящо се. Ужасно дълго време си търсих чаши за сватбата, каквито искам, кристални, гравирани, но от разлатите, а не от високите. Най-накрая 3-4 дни преди сватбата случайно намирам в някакъв подлез, точно 2 бр. останали последни, много красиви, и естествено веднага ги грабвам. Дори не бяха и толкова скъпи, колкото масовите по сватбените магазини. На сутринта преди сватбата чашите са прилежно сложени в кутия, панделки по тях, чудеса, кумът взема кутията и още куп други работи и слиза към колата. Ние с бъдещата ми половинка тръпнем и чакаме да слезем последни, качваме се в асансьора, слизаме, а на вратата ни пресреща кумчо с пребледняла физиономия и с треперещ глас казва – „Счупих чашите!“, а аз – „Кво?!?! Бъзикаш се нали?“ Оказа се, че не се бъзика. Е, оправихме се със ситуацията – кръгом обратно, майка ми вади 2 чаши от техния сервиз за шампанско, забърсва ги от праха и така се оженихме с тях. Казах ли ви, че сме роднини с Тотев и братовчеда от Америка – Мърфи?
Но въпросът не е в това дали за пореден път се спасявам в последния момент. Въпросът е, че все нещо се случва край мен. Може ли да обикалям цяла вечер от банкомат на банкомат и 4 /четири!/ поредни машини в два съседни квартала да не работят? Или от цял куп със стока да харесам нещо, да го огледам внимателно и да го проверя, да го държа в ръката и в последния момент да грабна друго, а в къщи да се окаже, че то е дефектно? В магазина внимателно да се чудя на коя каса да се наредя, да избера тази с по-малкото хора и ако не им свърши лентата на машината (както става прекалено често), то да се случи някой проблемен клиент и докато го обслужат, на съседната каса да минат поне трима души.
За жалост това с грешния избор ми се случва прекалено често и винаги по един и същи сценарий. Чудя се между два или повече варианта, на сърцето ми още от самото начало е единият, аз обаче се правя, че размишлявам и след дълго чудене избирам друго, а после винаги се оказва, че първият ми избор е бил верен.
Та питането е сами ли предизвикваме да ни се случва лошият късмет или това си е съдба и орисия? И дали е полезно винаги да слушаме сърцето, или понякога все пак и разумът трябва да взема връх?
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
4 Trackbacks / Pingbacks
[…] ден се прибирам. След като се случиха една камара каръщинки, бях готова да се откажа. Но пък ми обещаха жаба — […]
[…] С паметливите карти поне вече нямам гафове, но и през това минах. В самото начало на близките ми срещи с дигиталните машинарии, още не носехме с нас лаптоп, няма къде да точим снимките, само една картичка имам, идеята е да записваме на дискове. Абе… каръщинкá. […]
[…] […]
[…] аз си направих една фоторазходка. И пак заради каръка – такъв дъжд ме пра, че не е истина! Естествено, […]