В момента чета уроците по писане на Стивън Кинг – „За писането: Мемоари на занаята“. Странно е нали, точно той да съветва младите писатели – с неговите ужаси на килограм. Да, обаче той е открил печелившата формула за себе си и тя го е направила един от най-продаваните милионери. А това твърде вероятно означава и един от най-четените. В такъв случай има ли значение, че е булеварден писател? За него не. Но пък сигурно има негови фенове, които се срамуват да си нарушат „интелигентния“ имидж, признавайки този си грях. Точно за това и резултатите от „Голямото четене“ преди време бяха толкова лицемерни (продължавам да се ръфам с него, никога няма да им простя за тази класация). Така де, от всичките ми познати около половината никога не са чели „Под игото“, а една трета са чели само част от него. Но тези, които са го подхващали поне, са единодушни – на никого не му е харесало кой знае колко. Обаче звучи някак по-тежко да кажеш, че това е най-великия роман на века. Нищо, че всъщност този, който те е грабнал и е останал завинаги в сърцето и паметта ти, е „Хари Потър“ или „Шифърът на Леонардо“, например. Важното е да сме ЕнтелЕгентни и да можем небрежно да подхвърляме автори и заглавия в светски разговор на маса. Като така модерните, заради които дори се появи нов жанр – манекенска литература – Пауло Коелю или Хорхе Букай. Ама много са добри, психологически такива, карат те да се замислиш за живота и за това как да го живееш. И са само за „дорасли“.
…дори трудно мога да разкажа за сюжетите на прочетените до момента. Вероятно защото сюжетна линия, като такава липсва, вероятно, защото това е напълно ненужно.
За какво, по дяволите, му трябва на някого да чете роман без сюжет? Животът е прекалено кратък за всички книги, които си струва да се прочетат, така че е напълно излишно да се губи време за четене на такива книги. Особено с такова мнение за тях!
Не е нужно езикът винаги да носи вратовръзка и обувки с връзки. Целта на писането не е да се използват граматически правилни изречения, а да се увлече читателят от историята, която му се разказва… и в идеалния случай дори да забрави, че чете.
Стивън Кинг – „За писането: Мемоари на занаята“
Срамно ли е, когато те развълнува и много ти хареса книга, смятана за посредствена, булевардна, несериозна и прочее, писана от автор със същата репутация? А да се срамувам ли, че не харесвам Вонегът, когато всички го смятат за велик? Кое е по-важното – да четем умни и трудносмилаеми книги, които ако не успеем да ги смелим си мълчим, а ако успеем – се бием важно в гърдите и гледаме от високо, но снизходително на неуспелите, или да четем нещо което ни грабва и ни понася плавно и неусетно на крилете на въображението ни? И кое е по-хубаво – да помним книгата и чувствата, които е предизвикала у нас докато сме я чели или да помним само факта, че ни е минала през ръцете и че с облекчение сме я върнали на рафта след като сме приключили битката си с нея? Но нали е класика или модерна, или издаваща нашата интелигентност… Борим се като прасе с тиква само за да си окачим после тиквения медал, който удостоверява, че и ние сме ЕнтелЕгентни.
…тези автори (Артър Хейли, Том Кланси и др.), адресират творчеството си към голям дял от четящото население, което смята, че белетристиката е нещо неморално и издава лош вкус, и че четенето ѝ може да се оправдае единствено с думите: „Да, хм, аз наистина чета (да се попълни списъкът от автори), но само в самолета и в хотелската стая, където не хващам Си Ен Ен; освен това по този начин научавам много за (да се попълни темата).
Стивън Кинг – „За писането: Мемоари на занаята“
И послевкусът е важен. Той е това което те кара жадно да търсиш още и още храна за душата. Да посягаш към следващата доза литературна дрога. Онова, което те обвива в облак от усещания, носещ се с теб ден след ден, избледняващ постепенно. Ароматът на къпини и вино, който усещах в устата си няколко седмици, докато не ме завладя напълно соленият морски вятър. Ако след като приключа книгата не съжалявам, че е свършила, значи не е била достатъчно добра. А ако си отдъхна – значи е била ужасна. Никога няма да забравя каква празнота и абстиненция усещах, след като прочетох „Майстора и Маргарита“ преди години. Не можех да го обясня логично, просто го чувствах. Когато наскоро я четох отново, не беше така. Явно всяка книга си има най-подходящата възраст, на която да ти въздейства максимално.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Да, да и ДА! Абсолютно съм на това мнение,че и отгоре даже! Много ми допадна, мерси!:)
Страхотен, чудесен не-знам-още-какъв пост, обаче много ми хареса. С мнението ти съм съгласна ако не на 100, поне на 94 процента.
Напълно съм съгласен! Бих казал, че всичко това е в следствие на абсолютна комплексарщина, но то май се подразбира. Само не мога да разбера толкова ли е лошо мнението на хората за Стивън Кинг? 0_o Неговите творби в действителност не носят „смисъла на живота“, но пък е тотален майстор на перото.
Стивън Кинг обаче е много далеч от това да е булеварден писател. Абстрахирайки се от „ужасите“, той показва невероятно владеене на перото, уникален стил, усет към историята и диалога и, изключително важно, тънък психологизъм. Иначе аз също много харесах „За писането“
много от набедените за „булевардни“ писатели, всъщност пишат страшно увлекателно, а за мен това е най-важното, а не да се препъвам във всяка дума. за кинг съм съгласна с нуша.