Литературен отчет – 2011

Хареса ми миналогодишния отчет за прочетените през годината книги и реших и тази година да тегля чертата. По някое време есента си направих списък, който допълвах, но мисля, че все пак успях да забравя някоя и друга книга, което не се дължи на недостойнствата ѝ, а на моята къса памет.

Както загатнах в предния отчет, тази година премина под знака на Kindle – новият ми електронен четец, който за пръв път попадна в ръчичките ми още през януари. Противно на собствените ми очаквания обаче, наравно с него изчетох и доста старомодно-хартиени книги (почти половината от списъка по-долу). Дори си купих няколко нови. Ето го и краткия обзор:

Тъй като имах недовършена работа от миналата година, заех се да поразчстя малко опашката. С „Лявата ръка на мрака“ на Урсула Ле Гуин се предадох и така и не я дочетох, прибрах я за по-добри времена. Но пък видях сметката на „Резерватът на таласъмите“ на Клифърд Саймък. Останах все така не особено очарована от него, както бях и в началото.

Първата електрическа книга, която използвах да разчистя на новия Киндъл беше  „Белю Пушилката“ на Джек Лондон. Започнах я преди около три години заради един цитат от нея, който ми беше вмъкнат в контекст на разговор и аз се почувствах тъпа и проста, че не съм я чела. Пропускът е запълнен, макар и така разтеглено във времето.

По-нататък сгънах няколко класики, които по една или друга причина не бях чела, но винаги са присъствали в списъка ми. „Автобиография“ на Нушич беше очаквано забавна и определено не съжалявам, че не съм я чела като ученичка, понеже тогава едва ли щях да я погледна с правилното око. Но пък още ме е яд, че заех на някого собствената си книга, чудесно руско издание с лъскава хартия и смешни картинки, и този някой така и не ми я върна. А аз отдавна не помня кой беше наглият крадец…

Същото важи и за „Понеделник започва в събота“ на братята Стругацки. В хартиен вариант (на руски, оргиналдъ), съм я почвала поне 4 пъти, но винаги стигах до 18-та страница, след която липсваха десетина и не можех вече да хвана връзката. Ето защо това беше една от първите книги, които си свалих на Киндъла. Благодарение на него си набелязах и някои интересни цитати.

Ако той, тоест човекът, може всичко, което иска, а иска всичко, което може, следователно той е щастлив.

Вторият е взет от книгата, но всъщност е цитат на Чарлз Дикенс, използван за „предговор“ на някоя от главите:

Стиховете не са естествени, никой не говори в стихове, освен коледарят, когато идва с коледен подарък. Или момчето с обявленията за вакса, или някой простак. Никога не слизайте до равнището на поезията, момчето ми! Ч. Дикенс

От доста време се точех и на Набоковата „Лолита“ – още ми държи влага, като се сетя за филма с Джеръми Айрънс. Това, че по телевизията завъртяха старата му версия от 1962 година, само ме подсети за книгата и бързо я метнах на Киндъла. Оказа се, че kathryn е права – бях се настроила да се насладя перверзно на Лолитините изживявания, а вместо това се натресох на хумбертовите патологични терзания. Всъщност, това е разликата, която намерих между двата филма – старият представя доста по-точно книгата, именно от гледна точка на педофила (или ефебофила, както би ме поправил някой ), докато по-новият като че ли набляга малко повече на това, което Лолита изживява. Или поне така се е загнездило усещането в главата ми, понеже гледах филма за пръв път, когато самата аз бях една малко пораснала Лолита. Избраният момент от книгата описва така любимия ми секс сред природата, с всичките му недостатъци:

Безбройни любовници лежаха прегърнати, целуваха се върху равната морава по планинските склонове на Стария свят, върху пружиниращия като скъп матрак мъх до удобното за ползуване хигиенично поточе, върху грубите пейки под украсените с винетки дъбове и в толкова много хижи под закрилата на толкова много букови гори. Но в американската дълбока провинция любителят на чистия въздух няма да намери толкова удобни възможности да се отдаде на най-старото престъпление и развлечение. Отровни растения ще парнат дупето на любимата му, безименни насекоми ще го жилнат по задника; остри частици от горския килим ще се забият в коленете му, насекоми ще го ужилят по коленната; наоколо ще вдигат шум потенциални змии — какво говоря, полуизмрели дракони! — докато приличните на миниатюрни раци семенца на хищните цветя ще полепват както по черния чорап с жартиер, така и по бялото смъкнало се чорапче.

Някой ми подхвърли едно заглавие, вече не помня повода, и аз го лапнах както шаран – муха. „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм беше изненада за мен, понеже нямах никаква предварителна представа за сюжета. Отдавна не бях чела такава книга и си признавам, че беше обсебващо-ужасяваща. От типа „не мога да спра да искам да се страхувам“. От нея беше инспириран и апокалиптичния ми сън, който ужаси и подтисна някаква девойка в една понеделнишка сутрин.

Обогатяването на общата ми култура продължи с Бредбъри и „Вино от глухарчета„. В никакъв случай не мога да кажа, че се влюбих в тази книга, нито дори, че ми хареса особено много. Но от нея ми остана някакъв странен, дълъг  послевкус, който избледняваше бавно и несигурно. И тук си харесах един момент, може би защото го четох точно в края на лятото, а той го описва така точно, почувствах го някак по-ценно и желано, заради неговата краткост.

Като започна да се здрачава, те осъзнаха, че през изминалите две или три вечери верандите бяха започнали да се опразват много по-рано. Въздухът ухаеше някак си по-различно, по-остро и баба им бе започнала да предлага горещо кафе вместо леден чай; широко разтворените, големи еркерни прозорци с бели пердета, стояха затворени; студеното печено отстъпваше мястото си на задушеното телешко. Комарите бяха избягали от верандата, а щом и те напускаха бойното поле, войната с времето значи бе вече загубена и не оставаше друго, освен и хората да се оттеглят.

След виното от глухарчета реших да опитам друго вино – от къпини. Когато посегнах към него, нямах представа, че авторката  на „Къпиново вино“ Джоан Харис всъщност пише предимно сърцераздирателни любовно-драматични книги. Очевидно „виното“ е маааалко по-различната ѝ книга и се радвам, че посегнах първо към нея. След като я приключих, от нея ми остана още по-ясен, силен и дълъг послевкус, такъв, че 1-2 месеца не спря да ми се пие вино от къпини. Тук цитатчето е кратко и проникновено:

Когато отпътуваш достатъчно надалеч, казваше Джо, правилата вече не важат.

 Понеже не ми се искаше остатъчния вкус на къпините да се стопи, посегнах към друга нейна книга – „Крайбрежие„. Тя ме излекува набързо от винените мераци, но пък съвпадна много тематично с тазгодишните ни пътешествия. Вярно, не бяха по бретанския бряг, а по галисийския, но аналогиите бяха доста, а посетените на живо места подхранваха въображението ми, докато четях. Все пак след тази книга сложих точката на Джоан Харис.

… За да се прехвърля на мъжкия ѝ вариант – Антъни Капела. С него направих маратон и излапах и четирите му книги – за сладолед, кафе, лимони и италианци. Оказаха се много, много по-зле, отколкото очаквах, но беше късно, вече си ги бях купила. Добре, че пише за храна, това донякъде спасяваше положението. В интерес на истината, последната книга – „Императрицата на сладоледа“ ме издразни най-малко и дори ми хареса на едно доста прилично ниво.

Още миналата година се бях наточила на китайските Истории на Господаря Ли на Бари Хюгърт. Оказаха се наистина толкова готини, колкото ми бяха описани, чак ме хвана яд, че са само три книги. Стилът е лек, стегнат и забавен. Цитатът ми тук е от „Осем ловки демона“ и случайно или не, пак е свързан с храна. Донякъде.

Чел съм, че момчето Император Чинг Тсуанг много обичало ориз „Свеж вятър“, който се приготвя от ориз, драконов мозък, драконови очи на прах и котешко мляко, но да си призная, имам чувството, че „котешко“ е печатна грешка… Освен това, ако котката е бяла, ястието може да стане много опасно, защото белите котки ходят по покривите и ядат лунни лъчи, а яденето на лунни лъчи може да доведе хората до лудост.

Приключих и последната от наличните ми „Японски загадки“ на Лора Джо Роуланд – „Якешину„. Единственото общо с китайските е, че са далекоизточни и че са загадки. Не, че не са завладяващи, но са прекалено сериозни. На моменти чак претенциозни, според мен.

Някак съвсем между другото сгънах една преоценена книга за 5 лв, която си бях взела на миналогодишния панаир на книгата – „Братството на руните“ на Михаел Пайнкофер. Колкото и да няма особена литературна стойност, беше написана и преведена в пъти по-добре от книжлетата на А. Капела. Разтоварих се, прочетох я неусетно.

По принцип не чета документални книги, но тази година една такава намери мястото си сред останалите – „Пътешествие по Екватора“ на Майк Хорн. Започнах я тегаво, но след първите 20-30 страници набрах скорост и я смлях буквално за две нощи, просто не можех да се откъсна от нея, желаейки да разбера какво става после, и след това, а по-нататък? След като я прочетох, получих отговори и обяснения на много неща. Както и поредното доказателство, че всичко е възможно, стига човек да се захване сериозно. И да има малко пари и много инат.

Тази година Морт Пъблишинг се отчете само с една нова книжка. Е, криза е. За сметка на това „Академик невиждан“ е написан (а и преведен, разбира се), в онзи по-стар, но по-забавен, характерен и неповторим Пратчетов стил на първите му книги. Не знам на какво се дължи тази промяна в стила, едната версия, която чух, е че последните му книги са писани заедно с жена му. Не знам до колко е истина и дали това е причината, но е факт – разлика с предишните няколко книги има и тя е за добро! Още веднъж благодаря на morrt, че ми позволи отново да сключа хищни пръсти около колекционерската му книга.

Какво остана… две къси книжлета, даже по-скоро разкази – „И построи той чуден дом“ на  Робърт Хайнлайн и „Колорадеца“ на Стивън Кинг. Първият съм го чела преди мнооого, много години, докато бях на гости. Много ме беше впечатлил и оттогава издирвах сборника „Зелените хълмове на Земята“, в който беше и този разказ. Е, намерих го в електрически вариант. Вторият пък реших да прочета, след като започнах да гледам сериала „Хейвън„, базиран върху „Колорадеца“. Не намерих особено много общи неща, но поне почетох малко Кинг (макар и не в най-стандартния му облик), което не ми се беше случвало от години. И си харесах изречение:

Пропадаме от Където И Да Е към Нямам Си Представа.

В края на годината подкарах една поредица, която отдавна чака търпеливо да ѝ дойде реда – Тери Бруксовата „Шанара„. Реших да ги подкарам по хронологията на историята, а не на издаването, така че започнах с „Първият крал на Шанара„, а сега все още чета „Мечът на Шанара„. Част от книгите имам на хартия, другите са електронни. Така продължавам успешно да съчетавам удоволствието от хартията и Киндъл-а.

Няколко думи и за първата книга в списъка – „501 Коктейла, които трябва да опитате„. Не е точно книга за четене, факт е обаче, че я четох и препрочетох много пъти. Част от нея също така изпих. Планирам догодина да продължа да чета и пия от нея. Живот и наздраве, някой ден може да отворя и бар.

Ето и пълният списък със заглавията:

1. 501 коктейла, които трябва да опитате
2. Антъни Капела – Ако искаш да си легнеш с мен, сготви ми
3. Антъни Капела – Изкушение с дъх на лимони
4. Антъни Капела – Императрицата на сладоледа
5. Антъни Капела – С дъх на кафе
6. Бари Хюгарт – Мостът на птиците
7. Бари Хюгарт – Легенда за камъка
8. Бари Хюгарт – Осем ловки демона
9. Бранислав Нушич – Автобиография
10. Братя Стругацки – Понеделник започва в събота
11. Владимир Набоков – Лолита
12. Джек Лондон – Белю Пушилката
13. Джоан Харис – Крайбрежие
14. Джоан Харис – Къпиново вино
15. Джон Уиндъм – Денят на трифидите
16. Клифърд Саймък – Резерватът на таласъмите
17. Лора Джо Роуланд – Якешину
18. Майк Хорн – Пътешествие по Екватора
19. Михаел Пайнкофер – Братството на руните
20. Рей Бредбъри – Вино от глухарчета
21. Робърт Хайнлайн – И построи той чуден дом
22. Стивън Кинг – Колорадеца
23. Тери Брукс – Първият крал на Шанара
24. Тери Брукс – Мечът на Шанара
25. Тери Пратчет – Академик невиждан

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]