Кога одъртях толкова, че близките хора около мен да започнат да страдат от разни фатални болежки? За няколко седмици разбрах за трима мои любими приятели, сдобили се с тежки здравословни проблеми, които може би ще им попречат да живеят живота си така, както до сега. Или дори да живеят.
Това беше преди година. А сега и моят старец е на ред…
Майтапехме се едно време, че от поколението на 25-30 годишните сме все „чернобилчета„, но започвам все повече да вярвам, че това не е само бъзик. Не смятам за нормално това, че толкова млади хора страдат от какви ли не болежки. Подигравахме се на бабите, че се надлъгват коя има по-дълга и разнообразна епикриза, ама нещо много бързо ги настигнахме. И фактът, че все повече млади семейства са неспособни да създадат поколение също не е случаен според мен. Но докато другите трима някак се позакрепиха напоследък, то старецът (когото само условно наричам старец, рано му е още), сериозно я закърши.
През последните три месеца минах през различни етапи – паника, съмнение, несигурност, надежда, примирение, хладнокръвие, подигравки, отчаяние… А старецът, колкото и да се прикрива, май е още по-голяма каша и търси облекчение в алкохола, както винаги. Едва онзи ден, след сериозно количество гориво, заговорихме открито за нещата, до тогава само с недомлъвки – аз, незнаейки какво знае той за състоянието си, а той – вероятно мислейки си, че ме предпазва. С присъщия му авантюристичен черен драматизъм всеки път ме изненадва с нови идеи за самоубийство, при които в крайна сметка все аз се разправям по особено ефектен начин с трупа му след това. Аз пък, един път редя сълзи след сополи, друг път му се хиля, все едно е казал виц, трети път побеснявам и му се карам, придърпвам го за ревера, опитвайки се някак си магически да му внуша изцеление.
От цялата работа най-много ме е яд, че за тези три месеца лекарите, типично по нашински, не могат да достигнат до консенсус за начина на действие, който да приложат, в следствие на което той губи скъпоценно време в правене на нищо. И както ми отвориха очите наскоро, май цялата работа пак е заради пари. Не от рушвети, а от Здравната каса 
Осъзнала вече, че най-вероятно ще го загубя, започнах да го чувствам като пясък, който се изплъзва между пръстите ми, докато се опитвам да го задържа. Изведнъж осъзнах, че има още толкова много неща, на които искам да ме научи. Толкова много неща, които искам да направим заедно. И толкова малко време…
Дано не съм права!
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
[twitter-button]
не е чернобил
стрес и начин на живот е. като пуснеш една машина на повече обороти, отколкото са й заложени в програмата, скоро разни зъбни колелца почват да дават фира
По-добре да тичаме. И да ходим или пълзим все някога ще стигнем до края. Само дето тичайки ще настигнем и задминем повече и по-интересни хора. Това за оборотите. Чернобил е там отвън, а проблемите ни са там вътре. В главиците.
радвам се, че си поговорихме. и не само това. и ще ти шокам репата следващия път, когато дойдеш, а не се обадиш.
Дойдох,изкъпах се и си заминах. Мисията е изпълнена. Другия път друга мисия.
честита баня!