Разум vs. чувства

Пречи ли разумът да бъдем щастливи и могат ли чувствата да съсипят живота ни? Толкова пъти човек се е изправял пред избор в живота – дали да послуша сърцето или главата си. Много пъти се е подчинявал на „така трябва, иначе какво ще кажат хората“. Във все още в голяма степен патриархалното ни общество това последното е винаги на мода.

До къде трябва да се простират компромисите със собствения ни живот? Независимо дали става дума за компромиси в любовта, брака, приятелството, работата или социалния живот. Колко двойки са женени заради разума, а не заради чувствата? Добре де, не казвам съвсем без никакви, но с недостатъчни чувства. Колко хора работят нещо, което не им е особено приятно, защото това, което им харесва е „неразумно“? Колко хора преглъщат, макар и с неохота неща, които не са им присърце, само защото са „правилни“? А какъв би бил животът на човек, ако при всеки свой избор следваше чувствата си? Дали няма да се провали още при първия избор? Или при някой следващ… И дали няма да се окаже, че всички, които са го спирали и са му наливали акъл, са били прави? От друга страна, ако следва само разума си, може ли да бъде щастлив?

Онзи ден търсих едни стари лекции по климатология. Разбира се, не ги намерих, но открих разни други забравени неща. На корицата на една тетрадка видях какво съм си записала преди десетина години: „Не е важно дали ще получиш каквото искаш, а дали ще продължиш да го искаш, след като го получиш.“ Не знам чия е тази мъдрост, дори не помня кой ми я е казал, но в нея намирам голяма доза притеснителна прозорливост. Ами ако наистина след като го получим, вече не искаме това, което сме жадували толкова дълго? Тогава какъв е смисълът да се стремим към него? А ако не се стремим към нищо, какъв е смисълът на живота? Не е ли същият като на един стрък праз – да порасне, да се размножи и да умре, като пътьом обаче си усложняваме съществуването с разни неща, присъщи само на хората – пари, работа, стремеж към удобства…

Тези, които избират да следват желанията си напук на всичко, които не се вписват в калъпа на обществените норми, ги заклеймяваме като аутсайдери, луди, откачалки и какви ли не още. А те просто избират нетрадиционното, различното, разчупват рамките и живеят живота, който искат, а не който трябва. Докато останалите си втълпяваме, че с времето може да се научим да бъдем щастливи.

Наскоро си приказвах с един човек, загърбил разумния си общественолицеприятен живот и последвал мечтите и чувствата си. Останал щастлив и доволен от преживяването си. Пътьом дори намерил верния човек до себе си. Въпросът е, че на повечето хора не им стиска да го направят, дори и да им се иска. На мен включително. Е, поне докато не ми падне пердето…

Много въпроси станаха, а не намерих отговори. В момента не стоя пред конкретен избор, но в миналото ми се е налагало да правя такива. Никога не съм спирала да се чудя, какво щеше да стане, ако бях послушала сърцето си…

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]