Сърце в буркан

Не, не става дума за трансплантация на органи, нито за филм на ужасите, включващ луд професор, зловещо експериментиращ в някой порутен замък по време на гръмотевична буря. По-скоро говоря за съзнателното изолиране и пренебрегване на чувствата, за затварянето им в буркан и поставянето му на рафта – възможно ли е въобще, до каква степен и за колко дълго време?

Старо клише е, че любовта е сляпа, освен това очевидно е и глуха, а и много глупава. Факт е обаче, че влюбените хора вършат ирационални неща, често пъти действат срещу интересите си и против разума си. Все едно сърцето временно е иззело мозъчните функции, но разбира се, не се справя особено добре с тях. В това няма много лошо, когато всичко покрай безпаметното влюбване върви наред.

Прекалено често обаче се случва изпадането в крайно влюбено състояние да е абсолютно неуместно поради ред причини. Най-често – неподходящ обект или неподходящ момент. При някои хора здравият разум рано или късно успява да вземе превес и решава да затвори чувствата в буркан и да го сложи на рафта. До колко обаче е възможно те да си останат там без да бомбират и разумът наистина трайно да надделее над чувствата? Ето и аз – прибрах преди време едни чувства в едно чекмедже, заключих го и скрих ключа. Дълго време си налагах да не мисля за него, докато започнах да го забравям. Но понякога случайно се натъквам на малкото ключе и се разкъсвам от изкушение да го взема и да отключа чекмеджето, просто за да проверя дали чувствата все още са си там. Добре че, засега поне, гледам на това чекмедже като на кутията на Пандора и предпочитам да го държа заключено.

Много хора обаче години наред правят грешка след грешка с един и същи човек, когото сляпо обичат, а той се възползва от тях и ги наранява и наранява, и наранява… Най-странното е, че те чудесно съзнават що за стока е другият, но въпреки това просто не могат да обърнат гръб на гъделичкането под лъжичката, отдават се на мимолетно удоволствие, заплатено с поредната доза разочарование. До къде трябва да стигнат униженията и двуличието, за да реши човек, че е крайно време да вземе самоуважението си в ръце и да загърби измамните чувства, приличащи повече на Стокхолмски синдром, отколкото на любов? Тук някъде поставям и жертвите на домашно насилие, малоумно вярващи, че насилникът всъщност е добър човек и ги обича.

Вместо да се стига до такива крайности, къде-къде по-лесно е просто да стиснеш зъби, да прегърнеш егоизма си и да си наложиш с волята, че тези чувства не са истински, не са взаимни и не носят щастие.  Да изправиш рамене, да обърнеш гръб демонстративно, ритуално ако щете, и да посрещнеш новия си живот, в който е твърде верояно да имаш повече късмет в любовта, просто защото по-малко няма накъде.

Колкото до въпроса възможно ли е въобще да го направим – смятам че да. Дори и да остане някое зрънце, забутано нейде из гънките на душата, напълно е възможно да продължим напред, като загърбим онези чувства, които ни карат безперспективно да тъпчем на място.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]