Гъзар бъди, бекяр* умри!

Защо пристъпваме към брака – фикс идея, необходимост или просто от скука? Това „брак по любов“ го разправяйте на други, любовта може чудесно да съществува и без женитба. Бракът бил институция – дрън-дрън! Наложен е от обществото за удобство. Но каквото и да смятам за него, хората все пак го практикуват усилено, повечето поне по веднъж в живота си, по-глупавите и по повече пъти (глупави не, защото са се провалили първия път, а защото са допуснали същата грешка втори път).

Всъщност, няма много връзка между бекярите и обвързаните неженени хора. А исках да приказвам именно за тях – дъртите ергени и старите моми. Защо се получава така, че артисват сами – не искат, не могат или са чакали прекалено дълго и са изпуснали всички влакове, за да се задомят? Всеки има своята история, но едно е общото между всички, които познавам – те са капризни. Добре де, взискателни към това, което търсят, но то за мен си е каприз. И колкото повече време са сами, толкова по-капризни стават. Намират все повече кусури на всеки следващ потенциален партньор. Дразнят се от все по-дребни неща. Стават все по-малко склонни на компромиси. А едно успешно съвместно съжителство (със или без брак), си е до голяма степен основано на взаимни компромиси.

Друго общо е, че повечето от тях са имали по някоя голяма връзка зад гърба си, проточила се без развитие и безславно приключила поради изчерпване – на самата нея или на търпението им. След което май ги е страх да се качат отново на коня и така затъват все повече в ергенлъка. Докато един ден слънцето ги огрее с изгризани от осемте им котки пръсти, а след две седмици ги надушат и съседите.

Добре де, това беше малко минорно. Всеки има право да живее живота си както иска. Въпросът е дали те знаят какво искат? А ако знаят и настоящият им начин на съществуване не ги удовлетворява, защо не променят нищо? От какво се страхуват? Колкото повече затъват в самотата си, толкова по-трудно става измъкването от нея. Закоравелите ергенски навици са способни да отблъснат и най-напористите ентусиасти, имащи желание да пробият черупката.

Преди години си мечтаех да живея някъде съвсем сама, възможно най-далеч от всякакъв досег с хора. Понякога се изкушавах да вкарам в картинката някоя голяма любов, заточена накрай света с мен, но след кратък размисъл решавах, че рано или късно ще се намразим и тогава изолираното съжителство ще ни се стори ад, така че се връщах на първоначалния си план. В последствие обаче се оказа, че съм абсолютно неспособна да пребивавам сама, и то не просто без хора около мен, а без емоционална връзка (поне една). И точно заради това не разбирам хората избрали да прекарат живота си без човек до себе си.

Човекът е социално животно, малцина са тези, които се чувстват добре само в собствената си компания и обикновено това се смята за патология. А аз сляпо вярвам, че за всеки влак си има пътници и рано или късно всеки намира подходящия човек за себе си. Стига да вдигне глава от мизерното си самосъжаление и да се огледа. Въпросът е дали все още го иска?

* човек който живее без семейство; ерген, неженен (тур.)

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!