Малък семеен бизнес

Знаете оная приказка – „И в клозета да го затвориш, гладен няма да остане“. Не, няма да яде каквото си помислихте, а ще намери начин да вади пари. Българите за друго може и да не ставаме, ама това да измислим как от кенефа да правим пари, ни идва направо изотвътре! А сега, покрай кризата, човек може да се натъкне на големи изцепки точно от типа на кенеф с тезгях и отвътре чичко, който ти продава нещо.

Онзи ден ми се наложи, наистина много спешно, да си направя снимка за документи. След известно питане и лутане в квартала, намерих едно мазе, пред което бяха изложени две щайги с тривиални градински растения за продан, а над вратата се мъдреше гръмкият надпис „ФОТО“. Казах си – каквото е – такова, нямам време – и се мушнах вътре.

Наложи се принудително да бия спирачки, понеже насреща ми, точно пред вратата, се мъдреше витрина. Оказа се, че това е тясната страна на помещението, което беше с размерите колкото на един малко по-дълъг клозет, все едно клозет с мивка. На дългата стена беше въпросната витрина, в която бяха изложени разни евтини кичозни дрънкулки от рода на свещници за чаени свещи, пластмасови фигурки за декорация, боядисани в ярки китайски цветове и рамки за снимки, все пак, нали уж е фото студио. На далечната тясна страна имаше едно бюро с компютър (лъч надежда проблесна като го видях), с две лелки отвъд средна възраст, надвесени над него. С две думи – за мен в помещението място нямаше.

Пристъпих обратно на прага и попитах правят ли експресни снимки. Ура, правят! По-високата съсухрена лелка се изниза навън, за да мога да вляза, като не спираше да дава инструкции на другата. А тя, другата, беше една яка матрона, с мустаци, пригодни за засукване, на които би завидял дори Филип Тотю. Запрати ме на едно столче зад бюрото и отнякъде измъкна фотоапарат. Не, това са прекалено силни думи за тази сапунерка, по-стара и дървена от първия ми цифров апарат. Ще ме снима с това?! Майната му, бързам, нали поне може да снима това чудо, нека снима. Ама нали не били снимките за паспорт, че те нямали право да правят такива? Споко, не са, айде снимай най-после!

След известна борба с настройките и светкавицата, най-после лелята успя да ме фотографира. Или пък не. Реши да повтори, за по-сигурно. Показа ме, одобрих – нали се виждаха две очи, нос и уста – и зачаках да ги извади на хартия. 15 минути каза, и десет лева за четирите. Колко?! – Десет, виновно повтори тя. Помислих, че ми казва колко секунди да броя наум, докато дишам дълбоко. Започнах да се чудя струва ли си чак пък толкова цялото бързане. Теглих още една майна и платих.

Върнах се 13 минути и други 8 лв, похарчени в шляене, по-късно, отправих се към вратата и чух отвътре двете лели да спорят:

– Чакай, чакай, не така.

– А! Виж, то имало настройки тука. Гледай, пише нещо за цвят, други работи…

– Абе остави ги, сега няма да ги разучаваме.

– Чакай, ще звънна на Гошо да каже.

– Глупости, ще му звъниш! Недей, давай сега натисни тук да излязат снимките.

Тук някъде не издържах и се показах на вратата. Филип Тотю тъкмо прибираше припряно снимките в найлоново пликче, което ми подаде със смутена полуусмивка, заедно със смачкания на топче касов бон, който била забравила да ми даде преди малко и незнайно защо го смачкала. Аз ги взех, погледнах… и застинах стъписана. Насреща ме гледаше посмъртното изображение на престоял няколко дни във водата труп на вампир – със сиво-зелена кожа, сини устни и червени очи! Преглътнах, броих само до пет, понеже нямах време, врътнах се и си тръгнах по най-бързия начин, преди да се върна и да я удуша. По пътя обратно до работа си мислех – гледай ти, значи, каква далавера било това малък семеен бизнес! Стоят по цял ден в едно копторче, за което сигурно плащат по 50 лв наем на месец, които избиват с пет балъка като мен, с още няколко си изплащат и консумативите за принтера, малко данъци и осигуровки (дали?) и останалото си е далавера. Че си пробутват мимоходом и китайските боклуци, както и разсада от градината.

Защо пък аз да не започна подобен малък, некомпетентен бизнес? Даже ще си спестя разходите за наем, мога да снимам през уеб камерата или да продавам онлайн разни неща. Мухи за стръв примерно, даже мога да ги нарисувам да са като истински. Или пък розови кюлоти И въобще, има толкова много неща, които не мога да върша и с които мога да започна бизнесче. Аз ли съм най-голямата балама? А, вярно, аз съм – дадох 10 лв на една долнопробна, некадърна, нищо неразбираща търгашка за 4 ужасни снимки. И ще е все така, че и по-зле, докато само тегля по една майна и го оставям зад гърба си. Няколко дни по-късно си го изкарах на Германос, но за това в друг пост. Евентуално.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!