Угасващи животи

Хората идват и си отиват от живота ти, предимно май си отиват, оставяйки те да се чудиш в теб ли е вината или просто те са си такива. За някои, които си тръгнаха дори без дума, още ми е болно и ядно, за други вероятно не се и сещам. Понякога ми се иска самата аз да се оттегля от всички, ей така, без обяснения, но това противоречи на виртуалния ексхибицонизъм, който развих през последните години. И все се оправдавам, че работата/доходите ми зависят от интернет, от общуването с хората, от набирането на списъци със стотици контакти. Непознати и студени, напълно безлични. И въпреки това, не се отказвам от тях. Дори и когато ми коства огромни усилия да ги запазя. В трагедия се превръща всяка възможна заплаха да изгубя така скъпоценната си „листа“. А всъщност общувам с една шепа хора, които познавам и в реалния живот и на които държа. Които съществуват и ще продължат да го правят, дори и да нямам безкрайни обвързващи списъци. Това не обезценява ли всички останали?

Имам някакви виртуални познати, които се смеят на шегите ми, и за които знам повече от собствените им близки. Но това прави ли нас близки? Не мисля. По-скоро е като да надничаш зад пердето на комшийския прозорец. Неусетно ставаш съпричастен, когато съседът си надроби салата и си сипе ракия. Мислено му казваш „Наздраве, комшу!“ и отпиваш от собствената си чаша. И ако той не си сипе ракия, след три дни забравяш, че съществува. Както и другите забравят за теб. Но защо ми пука?!