Олеле, мамо, писаха ме по вестника!

Цък! за голяма снимка.

Честно казано, не съм сигурна да се радвам или да се ядосвам на това, което вчера ми изпратиха сканирано от в-к Труд от 14.09.2009 г. От една страна се надух и ми се погъделичка самолюбието, че влязох в хартиената преса отново, този път с „Хитрата сврака“, много по-рано, отколкото се надявах това да се случи. От друга страна, никога не ми е било приятно някой да ме цитира някъде без да ме уведоми/пита за това. Не съм и очаквала, че вестник като Труд ще го направи, но все пак… Ако загрижени хора не ми бяха изпратили сканираните страници (мерси, Бланка ), нямаше и да знам, че това се е случило. Успокоение е, че поне са цитирали източника (ако не бяха – не ми се мисли, въпреки че практиката показва, че освен едно голо извинение, друго не се случва).

Така и не си направих труда до сега да прочета Creative commons, не съм сигурна и че ще го направя, поне докато някой не ме ужили по-сериозно. Може би е грешка. По незнайни причини държа на правата си върху снимките много повече, отколкото на тези върху текста. Може би защото снимките си ги оценявам по-високо. Вероятно е крайно време да започна да обозначавам кои са си моите и че са със запазени права, и кои са от нета. То в днешно време да посочиш конкретен сайт като първоначален източник на снимка е просто невъзможно, но все пак, за да има разграничение и известна доза коректност. Парадоксът е, че когато цитирам текст винаги посочвам откъде е, а когато слагам чужди снимки – никога. Посипвам си главата с пепел, че не съм го правила до сега.

А вие как, по дяволите, се справяте с тази по-сухарска страна на блоговете си? Спазвате ли някакви права, до каква степен, за всичко ли?