...тръгнахме и ние към Хива Оа. Това е Вторият най-южен от Маркизките острови — те са разположени почти в редичка от север на юг. Най-южният е Фату Хива.

Влязохме в пристанището Атуона. Просто нещо друго, нещо различно не само от Галапагоските острови, но и от всичко, което съм виждал. Действително видяното напълно съвпадаше с образа, създаден след години мечтане и четене на книги за плаванията на Кук, за великите географски открития. Ама до капка отговаряше на представата ми за това, как из­глеждат островите от Полинезия. Едни високи вулканични върхове, една пищна растителност, отдалече се дочува — някакви пилета пеят, една кристална вода наоколо... Като че ли действително си попаднал точно там, където си искал цял живот да идеш. По него време аз още не знаех, че съм попаднал в рая на света. Много по-късно го оцених — колкото повече на запад отивах, толкова по-назад оставаха зад мен тия места, непокът­нати от днешната цивилизация. И чак тогава разбрах, че първото място, където съм спрял всред Тихия океан, е било най-хубавото. Защото е трудно достъпно. Пътят директно за Таити минава южно от Маркизките остро­ви и основно само яхти ги посещават. Там няма самолети, опазил ги Бог скоро да си построят летище. Няма редовни корабни линии, защото те нищо не произвеждат и с нищо не търгуват. Идва всеки месец една шхуна само, която снабдява тия острови с някои основни неща от столицата Папаете в Таити. Туризъм също няма, защото хотели не са построени никак­ви и се моля на Господ никога да не построят...

Още с влизането в Атуона, след като пуснахме котвите, първата ми работа беше да ида на „Абърлейди" и да обсъдим плаването. Тая дискусия свърши чак късно вечерта след много изпити шишета „Слънчев бряг" (имахме ги още от Куба) и кафета, и обеди, и вечери, и сандвичи. Изобщо радостта, че сме пристигнали беше огромна.

Късно вечерта успяхме да слезем на брега. Искахме да си купим пресни плодове и зеленчуци. Няколкото местни хора обаче, на които зададохме въпроса, макар и определено да разбираха английски, не можаха да разберат какво точно ги питаме. Защото такова нещо „да си купиш" в Атуона и в Хива Оа просто не съществува. Те само широко отваряха ръце и показваха планините наоколо. (Много скоро, за два-три дена разбрахме. )

Селцето се намира на около 4 километра от пристанището като заоби­колиш целия залив по шосето. (Ако и това може да се нарече шосе, защото има само два километра асфалт и той е в селото, останалото е черен път. ) Та докато ходихме до селцето, за да търсим емигрейшъна, минахме покрай доста градини с огромни грейпфрути — колкото малки любеници. Не се стърпяхме, откъснахме няколко, макар да се озъртахме като крадци наоколо да не би да дойде някой да ни се скара. Тоя грейпфрут не е жълт, пък вътре зеленикав и кисел, ами вътре е оранжев като портокал и страш­но сладък. „Плантанамус" му викат там. Отделно, лимоните си растяха по шосето в изобилие, авокадото си падаше от дърветата. Минеш не ми­неш петдесет метра — хлебно дърво. Папаята — край пътя навсякъде...

Питахме в селото все пак как става тая работа и ни казва един: „Ей оная къща, — вика, — е моята, там каквито дървета има наоколо са мои. Откъснете си, само гледайте да не чупите клоните. "

„Ама нещо, това — онова, колко ще струва?"

„О, няма такива работи. "

Те пари използват, паричната им единица е полинезийски франк (по него време сто франка бяха един долар), но почти не знаят за какво служат. По Маркизките острови, говоря и по някои от островите на Туамоту, но в Таити е друго. Използват пари за размяна, но не винаги. И в никакъв случай не ги трупат в банки както правим ние.

Сега, представи си, някакво момченце гледало видео (там няма телеви­зия) и видяло, че друг един, такъв като него, кара мотор. И му се прииска­ло и то да има мотор. Горе-долу да изкараш пари там има май само два начина — или да сушиш кокосови орехи и да правиш копра, или да ловиш риба и да я продаваш на „Туна"-компанията, която имаше хладилници в пристанището. Та, потрябвало му мотор на момчето, отива то при оня на хладилника (щото е по-лесно риба да ловиш) и го пита: „Виж какво, ис­кам да си купя мотор като тоя там по видеото, дето бръмчи по баири­те... " Онзи вика, „О'кей. " И почва нашият да лови туна. Всеки ден, колко­то туни е хванал — пишат му се — по 7 долара на килограм, ако е под де­сет кила рибата, ако е по-голяма — повече. Обаче той пари на ръка не по­лучава, пишат му се само. Понеже оня на хладилника е питал колко струва един мотор с варела бензин заедно и отмята. Като налови момчето дос­татъчно туни да покрие сметката (после естествено, спира да лови риба), поръчват му мотора и с първата шхуна той пристига от Таити. Нашият сяда връз него и почва да търчи като луд из баирите. Кара го два- три дена, накрая му омръзне и вика. „Аз съм фю. " фю на полинезийски зна­чи, че му е писнало. На тях им писва от най-различни работи — преял, раз- любил си гаджето, омръзнало му да бачка — „фю" и се пипат по челото — до там им е дошло демек. И като му писне, хвърли мотора в първия храст. Дойде комшийчето, прибере мотора. И го покара и той два-три дена. Тъй — докато свърши бензина, толкова. Ей това им е отношението към парите.

Няколко дена след пристигането си трябваше да внасяме така нарече­ния „бонд". Уж беше срокът пет дена, но ни дадоха отсрочка. (После ще кажа отде ги взех парите. ) Отидохме аз и американецът Скот, който трябваше да внася за тях тримата. В центъра на Атуона (ако може да се нарече център) една от къщите в гората беше обществена сграда. Едната стая — банка, другата — поща, третата — „градският съвет" и четвър­тата — полиция. Ама не си представяй полицаи, а си представи един полинезиец с къси гащи, усмихнат на ушите. Той — емигрейшън, той — полицай, той — всичко. Там няма кражби, да залавя престъпници — просто предста­вител на властта. Разбрахме се ние с тоя емигрейшън и влязохме в банка­та да внесем парите. Една симпатична полинезийка се ухилила, а връз маса­та натрупани купчина франкове — ама купчина. Наскоро шхуната беше ид­вала, явно са получили някакви пари. Казахме и за какво сме дошли, тя вика, „0'кей" и докато вадеше някакви хартийки да попълваме, от съседната стая я викнаха. Тя каза „Един момент" и излезе. И я няма десетина мину­ти. Ние със Скот стоим двамата пред купчината пари, гледаме се един друг, гледаме парите. Явно и на двамата едни и същи мисли ни минават в главите — да чопнеш ли, да не чопнеш ли? В Америка един нормален амери­канец, ако го оставят в подобна ситуация, веднага ще си тури нещо в джо­ба. А в България ще разбият къщата да вземат всичките мангизи. Да, ама тука е нещо друго. Самият подход — „Един момент" и да те оставят с купчината пари — ни направи луди и двамата. Дума не оронихме докато тая не дойде. Тя прибра доларите, даде ни по една хартийка, все едно нищо. Е, това им е отношението към парите. Те просто нямат нужда от тях. За какво са им? Месо? Че то стига да си наплюнчи пръста и да го топне във водата, за да хване риба. Ако му се поиска свинско — свинете търчат из горите, сами се отглеждат — достатъчно плодове има да ядат.

Между другото всичко, което расте в техните гори, или ражда нещо за ядене, или е поне цвете — за украса. Няма ни едно бодливо растение или ня­каква гадория. Не стига това, ами край реките и водопадите расте един храст с лилави цветове. Като го откъснеш и си го изстискаш на главата, пуска нещо хем миризливо, хем се пени — шампоан прави. Да видиш ти — и сапунът им расте край банята.

В горите се срещат няколко вида животни — кози, кокошки — диви, прасета диви, коне диви и папагали разни. Но няма нито скорпиони, нито друго нещо опасно, ни един звяр — хапещ, съскаш или отровен.

Климатът? Това е тропик — на десетина-седемнайсет градуса южно от екватора, Пасатът си духа целогодишно. Маркизките острови на всич­кото отгоре са извън обсега на ураганите. Ураганите до там никога не достигат. Няма зимен и летен период — времето почти без никаква разли­ка е постоянно. Температурите дневните достигат 26 до 30 градуса. Но постоянно духащият с около 15 до 25 възела пасат охлажда. По обед, като се напече земята, пасатните облачета се натрупват по върховете на пла­нините, изсипват целия си дъжд между 11.30 и 13 часа всеки ден, тоя дъжд се стича в долините и всичко расте, зеленее и се развива — цяла година, ей така. Ходиш по една фанелка, къси панталони — възможно по-широки, и джапанки — това ти е необходимо. Точно за два дена си сгласяваш една хи- жичка — основното е четири кола и покрив отгоре, ако превали малко да не ти е съвсем мокро. Но и дъждът е приятен, действа разхладително, така че скоро преставаш да забелязваш, че те мокри. А предназначението на покрива е най-вече да имаш сянка над главата си.

Това е животът на Маркизките острови. И сега, трябва ти свиня, прия- ло ти се е свинско, значи. Отиваш до твоята си яма... Там всяко семейство си има пътека и на пътеката изкопана яма. Веднъж са си направили труда и я използват няколко години поне. Отгоре слагат бананови листа, няколко разчупени кокосови ореха и — „бух", на другата сутрин свинята — вътре.

На втория ден след пристигането ни, какво се завъртях край пристани­щето, с един местен рибар се заприказвахме, щото аз запален нали, пък тоя едни големи риби ловеше...

Вика, „Ти, откъде си?"

„От България", — казвам му.

„А, България, това там, Източна Европа." (Да видиш ти, на Маркизките острови, прост рибар. Надали знаеше правилно да пише на френски, ама я колко география знае.) Вика, „Ако искате елате ми утре вечер на гости, на вечеря."

„То хубаво, — казвам, — обаче аз съм с още две яхти приятели, пътува­ме заедно..."

„Какви са те?" — пита.

„Ами едната са англичани, другата са американци."

„Колко човека сте?"

„Ми, седем."

„О, няма проблеми. Кажи им, утре в шест часа идвам да ви взема."

Казах им аз, те всичките в почуда такива, „Че как така?Познаваш ли го, от къде го познаваш?

„Бе, — Викам, — от къде ще го познавам? Нали за първи път в живота си съм на Маркизките острови, оня ден пристигнахме..." На другата вечер дойде една червена джипка, натовари ни, „бръм-бръм" по баирите, докато спря пред една къща. Тогава за пръв път видях какво е истинска полине- зийска къща. Е, не чак четири кола и навес връз тях, но горе-долу същата работа — десетина кола, които основно поддържат един покрив от гофри­рани ламарини, боядисани отвън. В средата под покрива — четири стаи, с доста тънки шперплатови стени, но не гол шперплат, едната даже беше облепена с тапети. Отдолу — дървен под. Май нямаше врати изобщо, само проходи. А около тия четири стаи, пак под покрива, наоколо огромна тера­са, три метра широка. Те основно живеят на терасата — нали е на сянка. Там си имат и маси, и легла, там се хранят, там спят, лежат. Наоколо — поляна, задължително къщата се строи до някое огромно хлебно дърво и няколко папаи, авокадо — също голямо дърво.

Та поканиха ни те на вечеря. Предишния ден отишли, турили кокосови­те орехи върху банановите листа, покрили ямата, сутринта извадили пра­сето, заклали го и го сложили да се пече. И ние присъствахме на ваденето му от пещта. Прочутият полинезийски начин за печене представлява една дупка в земята, няколко огромни камъка вътре и върху тях се кладе голям огън. Когато камъните се нагреят до червено, тогава гасят огъня, пола­гат прасето, нарязано на парчета. В глинени съдове слагат папая и други разни работи и риби наоколо. Всичкото това се покрива с много, много ба­нанови листа, за всеки случай отгоре слагат и плат, като от чували и зари­ват с пръст. След няколко часа вадят и то е, не мога да го опиша какво е, страшна работа. Та, както отидохме за вечеря, така стояхме там два дена и две нощи на гости. Два дена и две нощи ядохме това прасе и всички­те тия работи, дето ги бяха сготвили. А то нямаше нещо, дето да не си оближеш и пръстите на краката, толкова вкусни неща.

Папаята, то е като тиква, крушовидно. Расте на не много високо дър­во. Когато е зелена, като я настържеш (те я режат на дребно, ние я стържехме на ренде) и й сложиш сол, оцет и олио, си става салата. А като узрее и стане жълта, тя сама — „туп", падне долу. Ако съвсем презрее, се разкашква като падне от дървото. Вътрешният й вид и всичкото й е като на пъпеш, с лек вкус между пъпеш и тиква. За да убиеш тиквения вкус, много хубаво става да я поръсиш с лимонов сок и да си я ядеш с лъ­жичка.

Авокадото е крушовидно, голямото колкото голяма круша, тъмно зеле­но отвънка и лъскаво. Зелено, също става за салата, настъргано, но не е много вкусно, а узряло, вътре е като жълтък на сварено яйце. И на кубчета сложено върху папаята — шопска салата.

Хлебното дърво има плодове като пъпеши, кръглички, отвънка зелени, с едни такива люспички с остри връхчета. Щом изпод връхчетата започне да излиза бяла течност, значи плодът е готов да се яде. Има четири начи­на за приготовление: можеш да го нарежеш на филийки и да го пържиш — вкусът му е точно като на картоф. Можеш да го завреш цялото в печката и да го опечеш, става точно като хляб. Може да го свариш — става нещо между варен картоф и топъл хляб. Те го приготвят по всичките тия начи­ни, но отделно правят и друго нещо — варят го и го мачкат, като тесто. Омесят го хубаво, заливат го с кокосово мляко и го ядат с два пръста. Страшна вкуснотия. На всичкото отгоре, това е продукт, който може да се съхранява в тропика. Падат плодовете от дървото, хората ги трупат на едни камари, понеже то е сезонно — два пъти в годината ражда, в оста­налото време няма. ферментиралият плод се обелва, вади се сърцевината и пак се мачка. Получава се нещо като втасало тесто. С кокосово мляко се смесва и става супер. Като е ферментирало можеш и да го опечеш във фур­ната — баш хляб, ама истински хляб.

Е, вече това — грейпфрут, банани, лимони — знаем как се яде. И всичко расте на самотек, зрее и пада от дърветата... Кокошките и те по дър­ветата, хвърчат и кудкудякат от там. Даже правихме една ловна експеди­ция с моята въздушна пушка. Полинезийците обаче ги ловят другояче — с кукичка, най-обикновена рибарска кукичка и едно зърно. Слагат я там, къ­дето ходят кокошките и „клъв", хване се някоя, на сутринта я приберат. Е, малко бяха жилави тия кокошки, но успяхме няколко да изядем. А козите ги ловят в капани и сушат месото на козя пастърма.

Естествено, най-любимата храна на полинезийците е рибата. И най- предпочитана естествено е дорадата. Приготовляват я по много странен начин. Впрочем, освен пържене, печене и варене, има и още един начин за приготовляване на всякакъв вид месо, който обаче не е популярен у нас. Из­стискани много лимони — една купа сок (понеже там лимоните си растат ей така), рибата нарязана на парченца, изсипана в лимоновия сок, стои между пет и седем минути. Това на практика е киселина, която сготвя, убива месото. Същото като да го печеш или пържиш. Ако е преседяло се­дем минути, става малко жълтеникаво, ако е преседяло само пет минути, си е на вид съвсем като сурово месо, но на вкус не е сурово и е нещо изклю­чително. Заливат го пак с прочутото кокосово мляко.

Кокосовото мляко не е течността вътре в кокосовия орех. Това вътре

cu е сок. Има един много лесен начин да разчупиш ореха — като го държиш В дланта си и го удариш на едно единствено място, може и с тъп нож „трак", точно на две половинки се разтваря. И след това — имат такива пънчета като столчета и на тях едно желязо, отпред заоблено, към десе­тина сантиметра широко и цялото назъбено. Хващат половинката от ореха и стържат на това нещо ядката. Тая бяла ядка настъргана и изстис­кана в тензух пуска течност, която е кокосовото мляко. Копрата пък се получава от изсушената ядка. Кокосовата течност също е вкусна, на мен поне много ми харесваше, а и била полезна за бъбреците, особено ако е от млад кокосов орех. И винаги е хладка.

Като прибавим че от влакната на кокосовия орех се правят въжета, а палмата се използва за строителен материал, може да се каже, че с нея и с риболова се изчерпва икономиката на островите. Земеделие няма — всичко си расте на самотек. Животновъдство — също, прасетата си живеят в гората, рибите и те сами се гледат. И хората сами се отглеждат — от­как се родят, додето умрат няколко са основните им занимания: да ядат, да се любят, да пеят и танцуват... Да се къпят — и не по веднъж, ами по няколко пъти на ден — било в морето, било на водопада. Освен това, жени­те предимно, полагат изключителни грижи за кожата си — мажат се с ко­косово масло, в което са стрити цветя, маслото попива миризмата. По цял ден се мажат след къпане.

Прочутите полинезийки? Вярно е, че на десет две-три са наистина кра­савици, а останалите седем — осем са доста дебели и тромави жени, особено в по-напреднала възраст. Но и между младите, стройните и красивите са рядкост. Само че всичките — и стройни и дебелички имат някакъв чар осо­бено привлекателен за мъжете. Дълго време мислих, какво е това и после разбрах, че то е отношението им към секса и към живота изобщо. За тях тия бариери и задръжки пред секса, които ние, цивилизованите бели хора имаме — да се скриеш на тъмно, за да се любиш с човека, който ти харес­ва — това нещо не съществува. Те го правят без да се крият и даже съвсем на показ. Такова удоволствие и дар божи, защо да го криеш? Напротив, трябва да показваш на другите хора, едва ли не за да ти завиждат — че ти на, имаш го, изпитваш това удоволствие. То е част от живота им — така както е естествено няколко пъти на ден да се къпят, така естествено за тях е няколко пъти на ден да се любят. (Тук друга дума е неподходяща. )

Свързани със секса са и техните песни и танци. Вечер около къщите се събират на тумби, по комшийски и почват да дрънкат на техните нещо като мандолини и да пеят. Тия песни са на някакъв език, в който повечето звуци са гласни — „А-о-у, и-я-о". И жените в ритъма на музиката са покла­щат в един много сексуален танц, бавничко, бавничко, докато при по-бър­зите ритми целият й задник и всичкото и почне да се върти и друса. Огле­да се, огледа се и хване някого за ушите — „бух", в храстите. Тия, които го правят, слагат цвете зад дясното си ухо — това значи, че тя търси. Пък която е закичила цветето зад лявото си ухо, значи тя си има за тая вечер или въобще е омъжена.

Омъжването става много лесно. Значи, аз съм харесал една и си я приби­рам тая вечер вкъщи. И почваме да живеем заедно. Раждаме едно, две, три или пет деца, после на мен ми става „фю". Или пък на нея. И тя отива при някой друг, пък аз намирам някоя друга, която може да има пет — шест деца вече, няма значение. В Атуона имаше три семейства с 24 деца. Този, напри­мер, който ни кани на гости, тя му беше четвърта жена. От нея имаше три деца, а от предишните, не помня колко каза, но доста. Сравнително млад човек. Ей така си живеят — няма подписи, няма църкви. Пък децата, те са на целия остров, всички заедно ги отглеждат.

Мъжете им са огромни, честно казано, двуметрови мъжаги, мускулес­ти, половината поне с къдрави някакви коси. Дали щото ходят в морето, та ги духа вятърът? Къдрави и изрусели на слънцето. От жените нямаше изрусели. Може би защото мажат косите си с масла да бъдат прави и ги носят дълги. Облеклото и на мъже, и на жени се състои от две неща — от парео и от цветя. Пареото е, представи си един чаршаф или една голяма кърпа цветна, която жената си връзва под или над гърдите, а мъжът — винаги на кръста. От едно и също парео жената може да направи към 70 вида облекло — било ще го върже през рамото, така че едната цица да е отвън, било и двете ще покрие, фино ще заголи бедро чак до горе, включи­телно и официална рокля може да се получи. Това е, останалото върху тях са гирлянди от цветя. Няма мъж, няма жена без цветя в косите, цветя зад ушите и гирлянди от цветя на врата. Всяка сутрин се плетат, връзват и се слагат новички — да си им миришат.

Такъв рай са Маркизките острови! Ходихме по водопадите нагоре. Ог­ромно удоволствие е да се къпеш в студената вода и да вземеш от онова лилавото цвете — шампоан да се сапунисаш с него. Та ходихме на лов за свине, ходихме на лов за кози — самостоятелно, белите хора на лов. Мест­ните идваха, носят ни плодове...

Единственото нещо, което питат, е да не би да си французин. Защото покровителството на Франция тук, това реално и до ден днешен си е коло­ниално владение, независимо от формата и приказките, в които цивилиза­цията е облякла отношението си. Поради прекомерното лековерие на по- линезийците и прекалено лекото им отношение към живота не е трудно да заличиш миналото и да насадиш една нова култура. Още повече, че те ня­мат писменост... Това, което им е останало, са традициите — на хранене, на живот. Но дори и то не е запазено в чистия му вид. Че в днешно време се срещат дебели полинезийци и най-вече полинезийки, се дължи най-вече на европейската храна, която се внася там в консерви, и на прасетата, също внесени и оставени да се развъдят от първите моряци. Живели до преди това от плодове и риба, сега ядат свинско и трупат мазнини, французите са създали училища и долу — горе всички деца ходят, но там говорят френски, което ги кара да забравят собствения си език и култура. Така че малко по малко цивилизацията изяжда и последното, което е останало от тая само­битност, за да ги приобщи някога в бъдещето към себе си. Да кажат, „ние сме французи и това е територия на Франция". Колониалните идеи и днес се осъществяват — само че по малко по-фин, а не по толкова брутален на­чин — с пушката в гърба или с брадвата по главата. Но пък полинезийците се усещат за всичко това и има вече доста силно движение за независи­мост на Полинезия. И те питат, французин ли си или не. Като разберат, че не си — всичко е твое. Почват да ти носят банани, канят те на гости, влачат те насам — натам...

Ходих с тоя нашия приятел, дето ядохме прасето един ден да видя как аджеба ги хваща толкова големите риби. Оказа се, че много неща не знам. Най-важното било тия работи — лъжици, пера, примамките, дето ги влача, не да потъват, ами да плават почти на нивото на водата. Така че да има от време на време възможност да изскачат навън. Много просто защо — основната храна на туната и дорадата е хвърчащата риба. А и това като подскача, дразни я и тя налита. Постига се с по-голяма скорост и затова го правят най-успешно с моторни катери. Ако скоростта е малка, доста­тъчно е да намалиш дължината на въжето и да го докараш по-близо до лод­ката, та да изскача на повърхността. Стръвта няма значение — дали е лъ­жица или пластмасово калмарче, важното е да скача над водата. Е, когато тоя номер го научих, след това в Тихия, в Индийския и в Атлантическия океан аз рибите направо ги разсипах. Тогава риба се ловеше по поръчка. Какво да ядем? Ако ни е омръзнало другото или Жоржет и Деница кажат, че искат риба, пускам въдицата. До няколко часа, рибата готова.

Имаше в Атуона един малък взвод войници от чуждестранния легион — норвежци, англичани, датчани, двама французи и всякакви. Но общо взето на всичките муцуните им издаваха, че са разбойници. Определено най-голе- мише npoйgoxu no света, когато няма какво друго да вършат, отиват в такива професионални войски. Общо взето друго не правеха, строяха път, война там няма, но — присъствие на френска армия, все пак. Сигурно имаха някакви пушки по бараките. Двайсет души войници и един офицер. Основно­то — поддържаха дизеловата централа — за техни нужди, но покрай тех­ните нужди захранваха и селото с ток. Токът на местните им беше без пари, придобивка от френчетата. По-късно се запознахме с един кандидат за народен представител, който много остро агитираше срещу французи­те и че искали да строят електроцентрали, да ги карат да си плащат тока. „Ние, — вика, — не ви щем тока, отидете си с все тока и всичкото. Както сме си живели без тия работи, така и ще си живеем. "

Та, запознахме се с няколко момчета от легиона. Имаше двама много шашави — едно норвежче и един откачен англичанин. Всяка вечер присти­гаха с парчета месо, пържоли, останали от кухнята и на едни огромни куки ги хвърляха в пристанището да ловят акули. За удоволствие, просто така. Хванат я, утрепят я, отрежат й ченето. Като видях на норвежеца склада с ченета и опашки на акули, направо ми се взе акълът. И гледам, на същото място, където ловят, се къпят, гмуркат.

„Бе, — викам, — няма ли опасност да ви ръфне някоя?"

„О, — казват, — те са преситени акулите от риба, на човеци не нали­тат. Човек нападат само когато са гладни. "

„Я, — викам, — ти на мене не ми ги разправяй. " Той, норвежецът, беше толкова кльощав, че по него наистина нямаше какво да хапне акулата, ама аз пък може да й се видя вкусен, кой знае? И въобще не се окъпах там. Между другото научих, че призори и на свечеряване акулите са по-опасни (Тога­ва тия не ги видях да се къпят), но през деня, когато свети слънцето, не хапвали човек.

В събота и неделя, тогава са свободни, същите войници можеше да ги видиш в един бар как се оливаха и най-редовно някоя маркизианка ги забърс­ваше в храстите. Единственото им задължение беше да се приберат в 12 часа през нощта в казармата. Колко пияни, то си е тяхна работа. Но и това никой не следеше, така че тия преспиваха по полетата с местните хубавици. И си караха много хубава служба. Не бих се отказал и аз да прека­рам две-три години на Маркизките острови. Е, вярно, че на всички до един им беше страшно скучно, ама то и в рая при свети Петър да поседиш един месец ще те хване скуката...

Общо взето, това е — Маркизките острови — раят на земята...

.............................

...Три дена стояхме В Тахуата и на 23 октомври след обед В 3 часа. отпла­вахме на север с намерение да спрем на остров Уа Поу. На следващия ден в 13 часа пуснахме котва в залива Хака Хетау на западния бряг на острова Уа Поу. Много странен залив — отвсякъде скали отвесни, неспокойна сто­янка, поклащаше и много трудно беше слизането на брега. На скалите, къ­дето вълните се разбиват трябваше да издебнеш момента, да се качиш с дингито върху скалата, да го издърпаш бързо — това е начинът. На следва­щия ден слязохме на брега и отидохме да разгледаме селото. Прекрасно — ама точно като че ли си в рая — всичко в цветя, всичко затънало в зелени­на — друг свят. Сякаш там нищо не се случва, нищо не се променя, никой за никъде не бърза, никой не копа в полетата и никой нищо не върши... И нещо дивашко има у тия хора. Гледахме как, на скалите застанали, децата бър­кат в гърлото на една току-що извадена риба. Тя пулсира още и те целите омазани в кървища, ядат на живо черния й дроб. Та тогава стана приказка (щото Маркизките острови и Хаваите са известни с човекоядство) и ла­фът, който си остана между нас беше: „Абе, вие тука имате ли канибали?" „О, нямаме, току-що изядохме последния. "

С един скутер правихме разходка до столицата на Уа Поу, от другата страна на острова, където има изградено доста съвременно пристанище с вълнолом. Имаше три-четири френски яхти. Един остров с изключително причудливи форми на планините — върховете стърчат нагоре като кули, под тях — зеленина и палми. Изкарахме общо пет дни и на 28 октомври, съ­бота в 10 часа отплавахме за остров Нуку Хива...

............................

...Разгледахме наоколо, видяхме останките от мае-мае, бившите светили­ща. Върху тях построени на едното място църква, на другото — цял ма­настир. Имаше много археологически паметници, които можеха да се видят... Присъствахме и на един фолклорен фестивал. Гледахме как местните хора се надпяват, надтанцуват и общо взето след това — надебават нао­коло. А ни разказаха, че веднъж в годината там имало и специален фести­вал — състезание между най-достойните момичета, на които им предстои да влязат във възраст за женене. И за да ги избере някой, правят конкурс — коя колко души ще изтараляска в храстите наоколо. Мъжете танцуват в кръг, а момичетата — вътре. И си ги избират един по един. Гепи го, отка­ра го в храстите и след малко го върне л хвърли тоя, влезе в кръга и си из­бере друг. Та която успее най-много да оправи, тя е победителката. Е, това не съм го видял, разправяха ми го. И не звучеше грубо, нищо грубо няма в цялата тая история даже и за нашите примитивни мозъци на бели хора...