И пак криви сметки

Хванах пътя с надеждата да се поразсея и да начеша някоя и друга краста. За съжаление обаче, стопът не ми донесе така чаканата тръпка, а повечето планове за интересно прекарване се провалиха. За пореден път сметките ми се оказаха без кръчмаря. Лошото е, че така и не свикнах с това. До кога ли ще продължавам да правя една и съща грешка?!

Тръгнах в деня, в който дойде зимата. За мой късмет, предния ден съвсем случайно се оказа, че един познат смята да пътува и предложи да ме закара до София, че даже и да ме върне няколко дни след това. Тъкмо се обади, че идва да ме вземе и малко след това ми каза, че спешно се налага да отиде до пристанището, понеже има проблем с лодката му заради силния южен вятър. Така вместо рано сутринта, тръгнахме почти на обяд. Е, няма лошо, нали тръгнахме.

Към Шумен изведнъж ми каза, че по принцип пътувал по южния път (в което не намерих и грам логика ), така че тръгнахме по невероятно разбитото шосе през Ришкия проход. Изумлението ми стана двойно, когато каза, че не хваща магистралата от Стара Загора, а минава по Подбалканския път . Няма как, примирих се. Прогнозата беше за проливни дъждове и не ми се киснеше на пътя. Все още обаче времето беше слънчево, а вятърът от юг се усилваше. Моят човек все повече се спичаше, мислейки си какво ли става с лодката му сега. Накрая не издържа и ми сервира, че се връща обратно. Остави ме на Петолъчката преди Сливен. Не бях безкрайно разочарована, понеже малко преди това се беше опитал нескопосано да ми отправи нещо като не особено прилично предложение, от което не ми беше станало много приятно. Ако беше непознат нямаше да ми пука, ама от човек, когото познавам, макар и слабо, ми прозвуча… тъпо.

Та замахах аз на Петолъчката и след третия, който спря да си предложи услугите до Сливен, най-накрая (след цели 5 минути чакане! ), ми спря един джип Митсубиши директно за София. 10 минути по-късно започнаха пороите, които продължиха почти до края. За късмет, човекът ме докара чак до моя блок.

На връщане късметът ми също беше невероятен, въпреки каръшкото начало на деня – прибрах се за 5 часа и половина само с две коли. Един младеж ме взе от Ботевградско шосе до разклона за Ябланица и оттам след 5 минути ме пое един чичко с новичка Мазда, който също ме остави пред входа на блока. Освен това с него си приказвахме много интересно. Че и на музика случих, и двамата слушаха ретро хард рок.

Колкото до престоя ми във все по-отвратителната София, само две неща го осмислиха – срещата на живо с Коко и така дългоочакваната разпивка с приятели. С Коко времето ни притискаше, но на другата вечер изкарах чудесен 9-часов запой, като междувременно нагушках на спокойствие и това страхотно мило и огромно куче от снимката горе Неприятното беше, че половината планирани срещи и събития не се състояха по различни причини и всъщност най-големите ми очаквания останаха тотално излъгани Освен това проведените разговори ме накараха да осъзная, че моите измислени проблеми далеч не са най-лошото, от което да се страхувам. Животът е много по-гаден и е крайно време да спра да мрънкам.

Резултатът – отчитам това ми пътуване като леко ненужно, понеже почти не изпълни предначертаните  цели. Най-вече – не получих търсеното удовлетворение. А, да – и се разболях като се върнах