Пролет пукна по кривите пътеки

Пролет пукна, а ние пак се отървахме. Направихме си по този повод онзи ден с половинката една ненадейна няколкочасова разходка в покрайнините на града. Пътьом заведохме на ремонт котката и лаптопа и с олекнали души и джобове поехме по туристическата пътека, маркирана с червена боя.

В началото всичко беше шест, дори за моя изненада се натъкнахме на нелоши останки от някаква средновековна базилика – току в града си бяха, а никога не бях чувала за тях. Имаше до нея и паметник на единия брат Шкорпил.

Покрай пресъхнала чешма продължихме весело нататък по маркировката. Според описанието трябваше да стигнем до един ресторант, да прекосим паркинга му и да подхванем отново по червената маркировка. Да, ама ядец! Ресторант имаше. Или поне някакви останки. Нооо…. паркинг йок! Вместо него имаше частна мотописта, оградена с плет от тоя, дето Петър го е плел и преплитал през пет пръта. Помислихме, почесахме се, пак помислихме и хванахме едната от двете възможни посоки. Маркировка обаче няма. Повървяхме, повървяхме, пък се върнахме. Направихме едно голяяяяяяямо кръгче около заплетения частен имот, подкован за по-сигурно и с недвусмислени табели. Идеята беше да обиколим сградата на бившия ресторант, станала очевидно частна и необитаема, и да открием маркировката. Само че, сметките били криви – там имаше някаква друга сграда, с друга ограда, която ни принуди да разширим кръга и да се забием в една трънлива акациева „горичка“, то си беше жив храсталак. Направихме криво-ляво някаква просека и в един щастлив миг излязохме на пътека с маркировка.

Върнахме се да видим къде, аджеба, отива тя и се оказа, че излиза точно до оградата на тъпата писта. На 20-тина метра от мястото, на което се чудехме накъде да поемем. А ние обикаляхме почти половин час през почти непроходими трънки, защото някой си бил заградил пътеката и дори не си е направил труда да тури една табелка, поне с маркировката, ако не с друго, та да не обикаля човек като гламав. Както и да е, понапсувахме ги цветисто и продължихме. Тучна зелена пътека, наоколо цъфнали птички и пчелички, кеф ни стана на душата.

Докато не стигнахме до една магарешка каручка с трима циганина и магаре, запречила пътеката, докато те товарят ли, товарят нелегални съчки. Заобиколихме ги някак през храсталака и оттам нататък всичко тръгна по дяволите. Пътеката постепенно се превърна в дълбоки кални коловози, ама прекарани от каруци, с три вдлъбнати и две изпъкнали ленти. Добре, че не беше мокро, понеже калта предвещаваше да е от най-лепкавите. Е, предвещаваше, докато не стана мокро, там вече се убедихме. Имаше цели езерни участъци, бъкащи от чехълчета, еуглени, амеби и плазмодии (това последното според мъжо). Излишно е да споменавам, че ходенето стана адски трудно и досадно, едвам дочаках да стигнем средата на маршрута, когато трябваше да свърнем по друга маркировка.

Намерихме я ние, всичко беше ок. Докато не стигнахме поредното сечище. Там се бяха оляли, насечените храсталаци бяха просто нахвърляни навсякъде и както и предполагахме, бяха скрили пътеката, по която трябваше да вървим. И стана така, че тръгнахме по единствената възможна, която разбира се беше грешната. Оттам нататък карахме само по компас и онче-бонче. В един участък дори се върнахме 15-тина минути, че съвсем се бяхме загубили. По едно време хванахме просеката на електропровода, поне докато той не влезе стръмно в едно дере, където се наложи да си търсим друга пътека. И така лека полека приятният излет се превърна в уморителен и изнервящ преход, който нямахме търпение да свърши. И слава богу, той най-нарая свърши – в циганската махала. Много подобаващо.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!