Най-накрая не издържах. Събудих се и реших, че заминавам. Хванах си шапката и реших да направя каквото ми се е загнездило на акъла. Само дето за пореден път сметките ми се оказаха без кръчмаря – криви, та чак спираловидни. Така де, светът не се върти около мен, както ми се иска. Все пак се надявах, че поне малко може и да направи чупка в кръста, като изключение, ако не друго. Вместо това се наложи отново да стисна зъбки, вече нали така или иначе имам тренинг, колко му е. Позамислих се (малко поне), дали не бъркам пак, дали не е по-добре да не насилвам нещата, но кога ли пък това ме е спирало да правя каквото съм си врътнала на пръста?! И хич не ме е еня за това какво остава след мен. Свършиха тия времена. Отдавна!
От друга страна, да взема все пак да се отдръпна докато не е късно? И за мен, и за останалите? Явно не е писано, толкова пъти се проваляха нещата – къде волно, къде недоволно. И пак стигам до там, че ако държа на човека достатъчно, трябва да го оставя да диша, а ако съм егоистка… кофти е. Напомня ми за това как когато бях малка стисках пиленцата докато им излязат чревцата изотзад, иди обяснявай, че е от обич и понеже са толкова сладки и пухкави!
Будната ми съвест в лицето на май бест френд се опита да ме предупреди многократно, но кой да слуша. С рогата напред и това е, друго не зная. Само дето така разрушавам всичко наоколо, бетер слон в стъкларски магазин. Чак ми се дощя да си взема багажчето и да си седна обратно на задника. Така де, струва ли си въобще това, което забърквам?! Едната Свободия, която може да ми коства много, дали въобще ще ми начеше крастата или пак ще си остана неудовлетворена и незадоволена (което е най-вероятното)?
Все пак, за да не е всичко на вятъра, ще опитам да изживея тая свободичка, за която жадувам от известно време. Пък дано не се сгромоляса всичко край мен. 
