Сред поредното запиване, този път съвсем порядъчно, все пак не ми се искаше на другия ден да оповръщам самолета, взех такси. Сбогувах се с компанията и се качих. Казах адреса (всъщност името на една известна кръчма, понеже е точно до нас), и получих най-тежкия комплимент от години насам, изречен съвсем сериозно:
– Как ви пускат родителите толкова до късно сами навън?
Моята реакция беше опулване и увисване на ченето и пълна неспособност да отговоря членоразделно. След половин минута се окопитих:
– Ама… аз съм на 32! – успях да пророня извинително-обвинително.
Беше ред на таксиджията да се опули насреща ми, след което изведнъж се ухили като ряпа и съобщи:
– Аз съм на 31. И на мен не ми личат, нали?
Опитах се да бъда деликатна, но се справих само колкото да кажа:
– Ами… горе-долу…
После набързо изиграхме етюда с отиването някъде заедно, но този път хич не ми беше до това. Тези бакшиши! Не спират да ме изненадват :))
[wp:svejo-net]
Ама ти, наистина ли си на 32? 🙂
И крайно време беше, да знаеш.
ха ха ха ха ха :)))))
и на мен често ми се случва, но обикновено си играем на „покажете си личната карта“ :))
Леле 🙂 Трябва да си поласкана 🙂