Дали не бягам прекалено бързо?

Казват, че в брака четвъртата, седмата и н’ам си кои още години били критични. За четвъртата съм напълно съгласна – нито преди, нито след това са ми минавали толкова мисли за раздели и разводи, колкото тогава. Нито пък съм отделила толкова сълзи и сополи заради половинката, колкото тогава. Седмата, обаче, вече мина повече от половината без никакви сътресения, даже напротив – цветя и рози от много време насам. Е, понякога не може без някои дребни камъчета в обувката, ама то иначе нямаше да е реално.

Винаги ме е плашела рутината в отношенията. Идва неусетно, настанява се трайно и докато се обърнеш – всичкото искра и плам вдигат пушек, поляти със студена вода. И разбира се, натресох се на най-неподходящия човек, с когото рутината беше започнала още преди брака. Той си е такъв – без въображение и инициативност, на принципа, че щом нещо е подействало веднъж – по-добре е никога повече да не го променя. Но пък си има други добри страни, заради които реших, че това не е болка за умиране. Само от време на време, като ми писне това еднообразие, се опитвам да го подроня, но скалата е почти непоклатима.

Понякога ми се иска повече внимание. Или по-скоро – по-различно внимание, а не дежурните целувки за „чао“ сутрин и „здравей“ вечер, „гуш“ преди заспиване и след събуждане, секс на полувремето и прочее. Иска ми се, когато предложи нещо, то да не е внимателно обмислено предварително и съобразено до последната подробност с някакъв негов интерес. Ужасно се дразня, когато не ми казва направо какво е намислил, а вместо това се запъва като магаре на мост, ако реша да променя нещо от плана му. В такива моменти веднага ми става ясно, че пак има нещо друго, с което е съобразил общите ни занимания.

Като конкретния повод, накарал ме да седна най-накрая и отново да попиша: цял ден сме скарани. По-скоро се сърдим, без да сме се карали дори. Сега, че съм виновна – виновна съм, но пък и той не е съвсем чист в случая, така че и двамата имахме основание да прекараме деня почти без да си говорим. Докато в един момент вечерта не ми каза – Хайде да ходим на бар с един колега. – Бях забравила за тази уговорка. Първият ми порив беше – еха, супер! После обаче се замислих (много лош навик, отдавна се опитвам да го изкореня) – преди няколко седмици, когато излиза със същия колега, в същия бар, по същия повод (да гледат мач), не ми предложи да отида с него. По изключение и аз не се натиснах и не го направих на въпрос, понеже нещо не бях на кеф, но си личеше облекчението, че не поисках да отида с него. А днес – иска. Все още под влиянието на сръднята, реших да се направя на интересна и да се подърпам малко, преди да се съглася, а той взе, че настоя. Брех, сега вече ми стана адски съмнителен! Зачовърках и както винаги разбрах, че пак има задна мисъл – онзи щял да е с жена си, та за това и аз да отида. Такаааа, значи не иска да отида, за да сме заедно, а за да занимавам другата жена, за да не тъпее тя, докато те си гледат мача.

- Разбира се, че те обичам! Щях ли иначе да стоя тук, отегчена до смърт?

Няма какво да си кривя душата – никак не ми стана приятно – както всеки път, когато разбера, че някое наше общо развлечение е изцяло съобразено и подчинено на някакви си негови интереси. Това ме кара да се почувствам нужна, но не и желана. А при моите проблеми със самочувствието, това никак не ми помага и започвам да си търся други начини за привличане на вниманието. На когото и да е. И започвам отново да се чудя – ако се фръцна (както сега), дали той ще потича след мен заради мен или ще е заради него си? Или въобще и няма да се затича…

Знам, че пак звуча хленчещо и мрънкащо, но имам нужда и от това понякога. А иначе, днес вече сме си ок – щастливо-отегчени, както преди, макар че все пак не съм се отказала от време на време да продължа да подтичвам пред него.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]