Смятам максимално да се възползвам от факта, че това си е моето място, в което мога да се свия в ембрионална поза и да се самосъжалявам колкото си искам, без някой да се опитва да ми помага. Дали от антибиотика, който пия и който има невероятни странични ефекти като дълбока депресия с мисли и опити за самоубийство, дали защото близка приятелка изживява пред очите ми моята връзка – стъпка по стъпка 1:1, или просто защото най-после се вдигна мъглата от негативни емоции, която ме беше обгърнала през последните два месеца и остави след себе си само приятните спомени и чувства… аз се сринах.
Поддадох се на тъгата и съжалението, че всичко приключи. Потопих се в мисли как да оправя нещата, дали мога да върна времето назад… по някакъв начин, какъвто и да е. Не искам да кърпя онази връзка, искам да я започнем отначало – този път бавно и полека, изживявайки пълноценно и наслаждавайки се на всеки етап от нея, без нежелано обвързване и обсебване. Чувства като нашите се случват веднъж в живота и е глупава загуба да се загърбват с лека ръка заради разни дребни ежедневни дрязги. Още повече, че ежедневието ни не протича… съвместно.
Не мога, просто отказвам да повярвам, че всичко е приключило. Тези дни все повече блуждае из главата ми идеята да поискам да се съберем отново. Но не смея – страх ме е, че ще ме отхвърли, а с моето разклатено самочувствие това съвсем ще ме довърши. Не би било по-добре и ако смотолеви нещо, само за да не ме нарани като ми откаже директно. Бих дала всичко, за да разбера какво наистина мисли и чувства той. До толкова съм отчаяна, че го написах тук, знаейки, че пак ме чете… А аз още го обичам. Не по-малко от преди.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!