tumblr_lqc8teBter1qc9z2jo1_500Вече повече от пет години пиша в този блог за всичко, което ми хрумне. Началото беше изключително емоционално и драматично, тогава блогът беше моето средство да изкрещя това, което не смеех да изрека. Имаше един основен адресат, а всички останали (шепа хора), бяха просто кварталните кибици. Това беше времето, когато всичко, което ми се случваше, моментално се оформяше като текст в главата ми. Направо бях започнала да мисля в статии. Пишех кажи-речи всеки ден, като почти без усилия намирах какво да кажа.

Постепенно нещата се промениха, както се промени и настроението ми. Личните теми вземаха превес или пък намаляваха, в зависимост от застоя или развитието на любовния ми живот и смяната на емоционалното ми състояние. Неведнъж съм отбелязвала, че когато съм щастлива просто не ми се пише. За сметка на това в нещастието си намирам почти неизчерпаема муза. Така се получава, че писането е огледало на душевното ми състояние.

Наскоро четох, че това било много характерно за интровертите, към чиито редици с гордост се самозачислявам – те се изразяват много по-лесно и свободно в писмен вид, отколкото при вербално общуване. Дори мога да твърдя, че в някои моменти на живо съм пълно дърво. После обаче мога да седна и само за една нощ да напиша роман в три части. В него бих казала всичко, което съм премълчала, макар че съм искала да изрека.

guests'_commentsИ ето, онзи ден получих едно от най-несправедливите обвинения, което доста ме засегна – че си търся повод и повдигам въпроси, чрез които изкуствено да предизвикам буря в отношенията ни, за да може после да има за какво да пиша в блога. Един вид, че си хващам мъж след мъж, само за да имам повод за писане. Това твърдение много ме огорчи тогава и въпреки това си премлчах, само за да може да го напиша тук сега. Не, не е вярно! За мен блогът е мястото, където мога да напиша това, което не мога да изкажа по темите, които ме намират в ежедневието.

Още от невръстна тийнейджърска възраст правя същото – мълча, събирам, трупам и след това изливам всичко на белия лист. Понякога дори без конкретен адресат, без никой никога да прочете – просто имам нужда да го напиша. В противен случай може би ще се наложи да си говоря сама, а това дори и в моите очи не е признак на добро ментално здраве. За това и напоследък ми е гадно, когато имам да кажа нещо просто на себе си, а знам, че хора, които не искам да го прочетат, ще го видят. И премълчавам отново. Може би е време за нов блог, само за мен?

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

2 Comments

  • morrt казва:

    Може и да се повтарям, но…
    „ДОБРЕ ДОШЛА В МОЯ СВЯТ!“

    Усмихни се! Утре ще бъде по-зле.

  • vesela казва:

    Така добре те разбирам, горе си описала мен! Аз дори го правя често в рими, т.е. все по-рядко. И си права, че музата на писането е в отрицателните настроения, рядко е в положителните! Никога не мога да кажа това, което мога да напиша.
    И никакви такива – блог „само за мен“, ние, на които ни е интересно тук – какво ще четем? На който не му е, или пък смята, че го правиш за да привличаш внимание – да не чете пък!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Права за ползване © 2017 - Хитрата сврака
Albizia Theme designed by itx
SEO Powered by Platinum SEO from Techblissonline