Дааам, голяма гадост било. Пък ми се струваше, че е кво толкова… Еми не е! Боли, газ пикая и от това боли още повече 
Егоизмът ми достига неподозирани висини, а от това, че го осъзнавам ми се повръща. Никога не ми се е случвало да мразя някого, когото не познавам, толкова много! Вглеждам се в лицата по улиците с мазохистичната надежда да разпозная лицето от снимката и да му извия врата. В главата ми се въртят на бързи обороти сценарии за филми, забранени до 18 години заради сцени на насилие. Непрекъснато се улавям, че ченето ме боли не заради нередовно посещение при стоматолога, а заради стиснати до болка челюсти. Гледат ме странно и ме питат защо стискам юмруци и гледам лошо. А дори не се усещам, че го правя.
Моментът в работата е напрегнат, сроковете ме притискат, а аз не спирам да мисля как се целуват, как се галят, как шептят „обичам те“, как прекарват заедно скъпоценни минути, часове, цели дни и нощи… и отново ме заболяват зъбите от тия мисли. Най-отвратителното е, че не мога да се спра. Не мога да кажа – майната му, голям праз, и без това е безперспективно, пък ако толкова загоря, ще има други… Не мога да си позволя да загубя добър приятел, един от малцината. Но не мога да спра и да се разяждам от безумна, бясна, безсилна ревност. Мразя се заради това, но не преставам. Изпадам все по-ниско и по-ниско. Действам и говоря напълно саморазрушително. Знаете клишето за катастрофата – как не можеш да отвърнеш глава, колкото и да е гадно това, което виждаш. Е, и аз така – съзнавам колко разрушително работя над тази връзка, но не мога да се спра докато не стигна дъното и нищо не остане от нея. И после ще ме е яд, ама ще е късно. Но за това ще разберете в друг пост, когато стане 
