Смятах да не пиша. Ама то кървящо шило в торба стои ли. Мислих днес. Много мислих. На фона на яд и омраза най-вече. Искаше ми се да се застрелям, но нямам нищо по-подходящо от един новогодишен фишек, с който освен да ми излизат звезди през ушите, друго едва ли ще постигна. Искаше ми се да гръмна поне нея. Нали уж „нет человека – нет проблемы“. Напираха купища въпроси, търсех анализи на думите му…
Замислих се и за блога. Каквото и да казвам, в края на краищата го направих за него. Всичко писано е на първо място адресирано към него – пряко или косвено. Така че какъв е смисълът да продължавам да пиша тук, след като искам да скъсаме всякакви връзки?! И без това постепенно разбрах, че повечето приятели, на които съм го дала, почти не влизат, ако не ги сръчкам. Първият ми импулс беше да не влизам повече в него. Все още се чудя дали да не го направя. Искам да махна всичко, което по някакъв начин ми напомня за него. Ясно ми е, че няма да спра скоро да мисля за него, но поне да не се сещам случайно като видя някоя снимка, вляза в някой сайт, чуя някоя песен…
Честно, още не мога да повярвам какво се случи. Или не искам. Наистина не искам, да. Дори отказвам! Тъпо и упорито отказвам да приема истината (или това, което ми е представено за такава). Наивно и вероятно в голяма степен глупаво вярвам, че ме излъга, за да ме отблъсне, че не е възможно някога да спре да ме обича, дори и да обича другата. Та аз бях първата жена, която не избяга, след като разбра истината за него. Аз бях първата, която се влюби в него и то не от съжаление. Аз бях човекът, с когото е споделял повече отколкото с всеки друг. Аз нося вечен белег, символизиращ връзката ни. Аз… аз давам живота и душата си за него!
В момента мазохистът-наивник в мен се бори с песимиста. От една страна не искам повече да имам нищо общо с него. Нека си живее живота, да са щастливи колкото могат, а аз да си гледам работата. От друга страна, останаха толкова въпроси без отговор, толкова полуистини, които искам да разбуля, бяха ми представени толкова варианти на нещата, че не мога да мирясам, докато не разбера цялата гола истина! От една страна не искам да провокирам нищо, водещо до пореден опит за контакт, за това мислех и повече да не пиша в блога, поне не в тази категория. От друга страна искам да седнем и да поговорим за всичко това. Струва ми се нечестно да решаваме съдбите си в чат през телефона, надпреварвайки се с времето. От една страна се питам какъв е смисълът. Може би там е разковничето, си отговарям от друга.
Чувствам се изгубена. Не в целувка, този път. По-скоро в космоса. Иска ми се някой да ме намери, да ме хване за ръка и да ме заведе вкъщи. Иска ми се всичко да свърши. По възможност без да боли. И да е розово…
