Това пък какво означаваше? Въобще има ли в наши дни някой с морал? Моралът бил основата на обществото. То явно за това ни е такова и обществото. А всъщност моралът не е ли сбирщина от човешки предразсъдъци, които на всичкото отгоре са се изменяли през вековете и за това неща, които преди няколко стотин години са били морални, сега не са и обратно? Това не прави ли морала едно доста лесно изменчиво средство за манипулация?
Не е ли моралът изкуствено създадена граница, която за всеки човек минава през различно място? Общото е, че когато я преминем, вече не сме същите хора. Какво правим обаче, когато моята граница е на километри от твоята? За теб е от голямо значение нещо, което аз не смятам за болка за умиране. Да уточня, в случая, за който говоря става дума по-скоро за нравственост. Като например идеята за моногамност при хората, която явно е хрумнала на някоя недотакована дама на(д) средна възраст, облечена в дълга сива рокля с яка до брадичката.
И сега какво, загубих цялата си преднина само заради факта, че аз вече съм брак, а конкуренцията е необвързана и волна птичка? Уж било с мисъл за моя живот, моята половинка… Да, ама те са си МОЯ грижа, нали? Аз вземам решенията за това как точно да съсипя живота си и дали и как да нараня съпружието. И съответно си понасям отговорността и последствията. Глупаво е зад гърба да имам куп забежки с дребни, нищо не означаващи за мен хора, а в същото време, да ме предпазват от най-сладкото и желано прегрешение в живота ми. И не, няма да изчезнат любовта ми и желанието да съм с човека, който плени сърцето ми и го държи в ръцете си през последните две години, ако веднъж си начеша крастата. Очевидно е, че не съм подходящия човек за платонична любов, изгарям отвътре, когато е близо до мен, а не мога да покажа какво чувствам. До сега чинно се съобразявах с това, което най-много мразя – какво щели да кажат другите… Но мисля, че следващият път няма да мога.
Тук на преден план излиза единственото нещо, което до момента ме е възпирало – страхът да не развратя и другия. По-чисто, доблестно, светло, загрижено за другия и немислещо за себе си създание не познавам. Признавам, че идеята да приземя един ангел леееко ме притеснява. Да се чудиш откъде у мен се взеха такива задръжки.
Между другото, ченето още ме боли…
