Не мога да спра да се чудя – аз ли съм болен мозък, или това, което става е нормално? Направих нещо против собственото си желание, без никой да ме е карал – прекъснах връзка, на която много държа. Не е минал и час, в който да не съжалявам за това. И сега седя и не спирам да мисля за него, за това как вече е свободен и сигурно прекарва всеки възможен миг с нея, най-накрая без да се разкъсва между двете ни. Чудя се какво ли прави в момента, останал необичайно до късно пред компютъра. Вероятно са увлечени в сладки приказки, докато неусетно чувствата им се усилват. Интересното е, че вече не ревнувам (почти). Само завиждам. За това, че те са заедно, а ние не. Но никой не ми е крив, изборът беше изцяло мой.
Да си призная, след сложената точка имах желание да въвлека и нея. Този път не с лоши мисли, исках да и пиша, че точно сега той има голяма нужда от нея. Е, и да и дам четиво, за да разбере защо. Но пусти карък – нямах много време и в бързината не успях да и открия мейла. Отече… Естествено, сега го намерих веднага, като пътьом попаднах и на албумите и със снимки. И гледайки я, отново започна да ме гложди какво толкова и се е случило, та да накара моят ангел така да започне да бди над нея, че да се влюби.
Открих и че не съм открила топлата вода. Оказа се, че блогът и, който беше първият ми жокер, всъщност ми го е показал самият ангел, и то точно в онзи момент с моето тъпо злополучно съдбоносно прегрешение. Тогава обаче ми е минал край ушите. Така и не става ясно защо ми е дал линк към него, а сега май е късно да питам.
За обобщение ще кажа, че ме заболя дясната кълка, понеже от два часа лежа на нея, наближава 1.30 посреднощ, утре започва нова седмица с пътувания, а аз не мога да заспя, понеже в сърцето ми зее огромна дупка и мозъкът ми се е разкашкал от болка по изгубеното. А аз просто не мога да спра да го обичам… 
