Добре де, знам, че не трябваше да ходя! Стига сте натяквали. Но бях длъжна да се уверя, да го видя с очите си и да го чуя с ушите си. Сега вече мога да съм напълно убедена, че всичко е свършило без шанс за връщане назад, защото сърцето му наистина не ме обича. Най-накрая разбрах и истинската главна причина. Егоизмът погуби котката. Жалко само, че никога не ме послуша, когато го убеждавах, че не съм такава, за каквато ме мисли. Прекаленото ми идеализиране в неговите очи ме ласкаеше, но ми изигра лоша шега когато се сринах от пиадестала, на който самият той ме беше поставил. Решил е, че вече не го обичам, вместо че това съм истинската Аз без любовта ми към него да се е променила. Сама съм си виновна.
Хора, комуникирайте! Говорете си, споделяйте! Не правете нашата грешка. Колкото и добре да ви познават любимите ви хора, те не четат мисли и дори и да подозират какво става в главата ви, никога не може да са сигурни. Не стаявайте чувствата си. Ако ние на момента си бяхме поговорили, ако бяхме споделили кой какво чувства, ако… Мамка му! Животът е пълен с безброй безмислени „ако“-та. С бездействие и гледане отстрани само ги увеличаваме. Върви после гони дивото. Избяга. А моят живот свърши.
Този път дори и песимистът не си го беше представял толкова зле. Язък, че стопът беше най-бързият и лесен откак въобще пътувам, и че пристигнах в чудесно настроение, изпълнена с оптимизъм. След това обаче бяха надминати и най-лошите ми очаквания. До там, че ми се прииска веднага да си тръгна от това проклето място, да зарежа и квартирата, и ходенето до София, и всички планове. Да изтичам при мъжа, за когото поне съм сигурна, че още ме обича и да се сгуша на гърдите му, където да си порева хубаво докато той ме успокоява. Дори му се обадих, за да му кажа, че съжалявам, че съм отишла там и искам да се прибирам, че повече никога няма да ходя. Поне той се зарадва на това. Все пак останах, разумът надделя, щеше да се стъмни. Но в 4 ч. сутринта, когато се събудих съвсем сама и за трети пореден път обляна в сълзи, ми се прииска да стана, да си събера багажчето и да хвана пътя. Едвам си наложих отново да остана поне докато се развидели. И добре, че го направих, понеже се оказа, че за капак съм си забравила ключовете от вкъщи.
Съжалявам, че го срещнах. Съжалявам, защото това донесе и на двама ни повече от две години мъка и болка. Извратена, забранена и невъзможна любов, която се изроди в нещо грозно и болно. Любов, която не донесе наслада, но нанесе дълбоки рани. Да, съжалявам, че го срещнах. Иска ми се да не бях. Не съжалявам само, че го прелъстих. Да, и тук пак ми идва на ум думичката „изнасилих“. Веднъж поне да има файда и за мен от това, че съм лоша.
Сега ще направя всичко възможно да го забравя. Снимки не трия, но ще ги скрия някъде в дълбините на хардовете. Ще изтрия всички архиви, всички имейли, ще сменя всички пароли, в които присъства името му, ще изхвърля всички картички, ще си наложа да спра да се заглеждам по рампи и колички, пресмятайки кое е удобно за него. Надявам се и повече никога да не ми се наложи да стъпя в онзи край на страната. Татуировката няма как да махна, а и не искам. Само ще сменя възприятието – тя вече не е аз и той в едно. Тя вече показва двете ми лица. И е ясно кое преобладава.
Домъчня ми за мечето. Онова, което избрах с такава любов и желание да ти напомня за мен, да е мекичко за гушкане и приятно за галене. Две години то беше принудено да гледа гърба ти, седейки още с етикета на ухото, а сега му се налага да е лице в лице с едно друго мече, сложено пред очите ти. 95% съм сигурна от кого е. Съжалих го, честно. Дощя ми се да го избавя от тая мъка и да го отведа с мен. Направи го вместо мен, хвърли го ако трябва, само го махни оттам!
За да го залича и от мислите си ще седна да си пиша дисертацията, която беше в самото начало когато се запознахме и която не пипнах заради него. Ще обърна най-накрая нужното внимание на законната си половинка, която толкова дълго пренебрегвах заради него. Ще заживея отново истинския си живот извън мрежата, така както не успявах заради него. Само не знам как да го прогоня от сънищата си. Защото предната нощ го сънувах в 4 различни съня. В петия сънувах нея, победителката. Отново ми отне нещо ценно и скъпо.
И като стана дума – явно с нея са си лика-прилика, много по-подходяща двойка от нас. Той не можа да понесе Мен. Не можа да понесе егоизма ми. Онзи, който погуби любовта му към мен. Това, че не се сещам да предавам поздрави, че не обичам празните приказки, непрекъснатото повтаряне на въпроси от рода на „какво правиш?“, „как си?“, „как спа и какво сънува?“, получаващи дежурни отговори и така губейки смисъла си са се превърнали в рутина като „добър ден“. Не понесе и това, че обичам да съм обичана, прелъстявайки още и още мъже, влюбвайки се през това време в тях. Освен това лъжа. Редовно. Иронията е, че него съм лъгала един единствен път и то за нещо дребно, той ме хвана веднага, а аз вече съжалявах. А той ме е лъгал цяла година за най-важното нещо в живота ми. Това може би никога няма да простя.
Тя, победителката, явно се раздава, поне според образа, който си изградих по неговите думи. Явно е хрисима и добричка, каквато аз не съм. Че и въздържателка. Абе – паснали са си! Докато ние сме били най-несъвместимата двойка – огън и лед, както вече казах.
Той вече не ме чете, така че не се обръщам директно към него. Но искам да бъде щастлив, за да си е струвала тази висока цена, която и двамата платихме, трябва да бъде щастлив, за да е имало смисъл всичко това. Бъди щастлив, по дяволите! Живей си живота и не мисли никога повече за мен. Забрави, че някога ме е имало! Сега имаш всичко, което може да искаш. Аз не ти трябвам повече. Позволи и напълно да заеме мястото ми.
Няма да пиша колко много ме боли. Няма да пиша как искам да умра, но не намирам смелост да си помогна. Няма да пиша как искам да не съм се раждала. Няма да пиша колко самотна и смазана се чувствам. Няма да пиша как не искам никога повече да ям, да спя или да пия. Няма да пиша повече тук, не и адресирано към него.
Ще вдигна глава и ще погледна напред, така, както трябва да направиш и ти. Най-върховната стратегия Сбогом, любов моя, и Хакуна матата!