Мислех днес да не пиша. Първо защото имаше прекалено много болка, после защото нещата уж се оправиха, след това защото всичко свърши, а накрая – защото решихме да започнем отначало.
След цял ден изпълнен със сълзи и сополи, малко радост и много болка, накрая уж останахме щастливи. По-точно аз отново проявих слабост и не можах да изпълня собственото си предложение – да те оставя на мира. И сега единственият проблем може да се окажа самата аз и невъзможността ми да приема конкуренцията. Бях толкова близо, най-накрая ти предложи да я оставиш, но не можах да падна чак толкова ниско, че да ти позволя. А много ми се искаше. Не ми стиска обаче да ми тежи на съвестта това, че си зарязал приятел, човек от когото каза, че имаш нужда, само заради прищевките ми. Виж, ако беше стигнал сам до това решение, щеше да е друго, съвестта ми щеше да е мъъъничко по-малко гузна.
Така че сега ми е видимо по-щастливо, но в мислите ми продължава да витае нейният призрак. Понякога се изпускам с поредния въпрос, но поне гледам да се стискам повече с реакциите. А и взех решение да не ти показвам колко ме боли и колко много те ревнувам. Поне не толкова често. Само че по стечение на обстоятелствата издържах едва до вечерта. Най-накрая се отвори сгоден случай, възможно най-близо до желанието ми да спя до теб, да мога да те галя и целувам навсякъде без да се притеснявам за мен или за теб. А можеше и да изкараме до късно, защо не и заветната цяла нощ… Но не! Ти отново ме отряза. И пак се получи така, че за нея може, а за мен не. Ми тъпо ми стана. Ама много! Значи може да се мляскаме цял ден, но като опре до желанието ми – морал! А в случая дори нещата сами се наредиха както исках. Но ти им попречи да се случат. Не ме убеждавай тогава, че го искаш. Явно само на думи. А най ме е яд, че на нея не би и отказал, понеже там ги няма тия тъпи морални дилеми. Абе…мани, не ми се говори, че се навивам и така ще се върнем в изходната позиция от преди сълзите и сополите.
