Следващите 2-3 дни за мен бяха приказка. Позволих си да направя неща, за които дори не мислех, че ще се съгласиш. Дяволът в мен взе връх и почти успя да отстреля ангела в теб. Отбелязах малка победа над конкуренцията. Почти най-хубавото беше, че с часове не се и сещах за нея.
Но като оставим това настрана, аз се чувствах вълшебно. Няма да изпадам в подробности от евтин слугински роман, но докосванията и целувките, които си разменихме ме отведоха в рая. Две години чаках и най-накрая ме споходи част от мечтата ми. Дано не минат още две, докато се изпълни цялата. Пак имаше малко сълзи и малко болка, но поне нямаше ревност (е, за тия няколко часа де). Успяхме да си създадем нови преживявания, нови откровения и нови спомени, които ще въртя нонстоп през дългите вечери и нощи без теб. Изгубихме се в целувки, светът спря да се върти, исках този момент никога да не свършва.
Разбира се не мина и без моментите, помрачени от задочната намеса на конкуренцията. То не бяха смс-и, то не бяха подаръци, търкалящи се навсякъде, та за финал и старомодно хартиено писмо… Но мисля, че успях да се сдържа откъм реакции. Не, че не ми се свиваше всеки път под лъжичката. Не, че не изгарям да разбера какво пише. Не, че омразата се е стопила. Но не искам да те натъжавам повече с моята болка. Силно се надявам след всичките ни разговори вече да няма съмнение колко много те обичам и това да доведе до промяна в съществуващото положение. Не мога да искам от теб да се откажеш от приятел, но по дяволите, поне спри да го обичаш! Баси скапаният егоист съм. 
