Ейййй, писна ми! Напоследък май все по-често се връщам към тийн-годините си. От известно време насам, точно както тогава, ми се иска да се дяна някъде сам-сама и всички да ме оставят на мира, да не се съобразявам с чужди прищевки и капризи и да си правя това, което на мен ми е кеф, така както си искам. То бива фасони, бива, ама вече взе да ми идва до над ушите. Единият вика „Пикае ми се“, другият вика „Бързо, ела да видиш!“, а аз просто исках да ме оставят да си гледам и снимам това, което на мен ми е интересно.
Не случайно любимата ми книга като сюжет си остава „Робинзон Крузо“. Ей така да има едно островче, на топло местенце, да ми падат бананите в устата докато си лежа на сянка под тях и бризът да подухва от лагунката с кораловото рифче, рибката да цвърка над огъня, а папагалът да разваля идилията с имитация на фалшивото ми пеене – „Йо-хо-хо и бутилка ром“. Добре де, може да има и някоя бутилка йо-хо-хо… таковата, ром исках да кажа. Хлъц!
Понякога ме е яд, че съм такава марда и не се стремя със зъби и нокти да се добера до мечтите си. Не го правя не от страх, че като ги постигна няма вече да ми харесват, а защото ме мързи и ми липсват инициативност и пробивност. Както и защото просто не ми стиска да заменя втръсналото ми вече скучно ежедневие с неизвестността на авантюризма.
Идеята на тази статия се измести. Започнах да пиша бясна и изнервена от вечното налагане на чуждо мнение, а после се размечтах и отплеснах. Ама то това май беше идеята 
1 Trackback or Pingback
[…] Казвала съм, мисля, че любимата ми книга от дете си остава „Робинзон Крузо“. Неведнъж съм си представяла аз на негово място как бих живяла и какво бих правила, какво ще ми се иска да има още с мен на острова… Тогава си правех къща от чадъри, в която се промушвах, проправяйки си път между най-любимите съкровища, които задължително вземах с мен – камара книги за четене, радио, лампа, одеяло, нещо за ядене и пиене, кутия с моливи (защо ми е била, не знам, така и не станах добра в рисуването). […]