Гладната сврака просо сънува!

Ама прав е Пинокио, че гладната сврака просо сънува! Че и царевичка понякога, и лъскави неща. Ето вчера, например. Имах два съня, много различни един от друг, но и двата оставиха в мен едно топло и приятно чувство, както и нежелание да свършат. Хайде, единият понеже мокър, нали…, но другият беше доста необичаен, само за ценители. И именно той остави нереалната омая след себе си и се отпечата по-трайно в главата ми. 

Част І – Арт деко

Действието (до колкото въобще имаше такова), се развива в една стая. Да, просто една стая. Напълно непозната за мен, за пръв път я сънувам. Само че аз знаех, че това е стаята на баба ми (обяснявала съм, не ми е баба, а леля на баща ми, почина преди 30 години). Тя беше стара мома, една от онези градски баби, които се кипрят дори и за да отидат до магазина, пожълтелите им тефтери са пълни със стихчета като за лексикони и рецепти за сладкиши и соленки, които после носят на жур бабе (ей, имаше едно страхотно хумористично стихотворение, казваше се „Жур бабе“, някой ако го знае, веднага да го напише!), държеше си яркото червено червило, което оставяше отпечатъци по бузите, в гънките на черчевето на прозореца в кухнята, ходеше сутрин рано на пенсионерска гимнастика, а в неделя – на църква, имаше перфектно подредени старовремски букли и много съкровища, прибрани в дървени кутийки в стаята си.

Та, стаята, която сънувах няма нищо общо с нейната стая, която аз после наследих. В тази имаше страхотни  ретро мебели в стил ар деко – двойно легло с орехова табла и шкаф с витринки и чекмеджета от лявата му страна, а до него, на нещо като веранда – друго легло, високо до към кръста, отрупано с цилиндрични възглавници и развяван от вятъра балдахин от сини и зелени прозрачни парчета плат. Хич ме няма по платовете, ама да кажем, че е нещо като органза. (Тази сценка точно, очевидно е инспирирана от снимката, която пуснах тук.) Върху шкафчето между леглото и балдахинения рай лежаха няколко големи, подвързани с кожа книги. На едната с големи букви върху кафявата корица пишеше Волтер, а отстрани на другата, подвързана с червена кожа – Ремарк. В долния край на шкафчето светеше пожълтял лампион с платнена шапка.

Ние всъщност бяхме няколко човека, роднини, интересно, че от родата на майка ми. Всички щъкаха наоколо и пипаха предметите, говорейки си тихо. Това, което ме удивляваше, беше че цялата стая изглежда все едно до преди час баба ми е била в нея. А всъщност, чудесно знаех, че нея я няма от 30 години. Разглеждах с блеснали очи и възхищение на археолог, открил перфектно запазена древна находка и не можех да повярвам и да се нарадвам колко хубаво е всичко и как прекрасно ми открива страни от живота на баба ми, които не познавах. Отварях дървени кутийки, в които имаше какви ли не джуджафки, а в една от тях – цилиндрична, от златисто дърво – открих няколко златни бижута. Оставих я обратно, за по-късно, с чувството на наследник, на когото се полагат по право. Продължих да изучавам наоколо, радвайки се, че всичко това е мое!

Изведнъж стана другата сутрин, а аз влетях в стаята и застинах. Целият блясък и вълшебство бяха изчезнали. Всичко беше спретнато и чисто, всякакви следи от индивидуално присъствие бяха заличени, приличаше на една добре поддържана, безлична хотелска стая. Не можех да повярвам на очите си, въртях се отчаяна и търсех поне едно нещо от баба ми. Нямаше ги книгите, нямаше ги кутийките със съкровища, нямаше ги меките уютни възглавнички, нямаше го балдахинът, леглото беше застлано с проста зелена кувертюра. Докато се озъртах безпомощно и питах кой го направи, кой изтри безвъзвратно последните мигове от живота на баба ми и отвори пропаст от 30 години, се появи лелята на майка ми, която беше с нас предната вечер и спокойно си призна, че е поразчистила и подредила малко, че било много разхвърляно. Направо душата ми се разкъса.

И с това чувство на огромна празнина и загуба на току-що намереното съкровище, се събудих. В мен все още тлееше онова вълшебно удоволствие, изпитано в началото на съня, за това се обърнах на другата страна, надявайки се сънят да продължи, взел нова, по-добра посока. И той я взе.

* * *

Част ІІ – Забраненият плод

Вторият сън беше доста по-елементарен и кратък, но не по-малко приятен. Напоследък са ме налазили едни сладострастни мисли за един човек – но не вярвам това да е изненада за някого вече. Интересното е, че не са само съзнателни мисли, а и някакви импулсивни желания за не особено разумни действия, като например да му се хвърля на врата, щом го видя или да се гушна до гърдите му, когато съм в една стая с него, да го мушна с пръст по начеващото шкембе с упрек, колко се е изоставил, да му разроша косата… Налага се съвсем съзнателно да се възпирам от тези пориви, вероятно за това в негово присъствие съм приповдигната, но не особено адекватна.

Влязох в стаята му, където съм влизала вече толкова пъти, а той стоеше до прозореца. Вървях целеустремена към него, страхувайки се, че ако се забавя дори и малко, ще се разколебая. Той беше приятно изненадан, че ме вижда и с интерес ме наблюдаваше как приближавам. Достигнах го, придърпах го за тила и се целунахме. Ръцете му не чакаха много, преди да ме обвият в така жадувана прегръдка.

От там нататък описанието все повече заприличва на слугински роман, така че смятам да го спестя, че да не се излагам, ако въобще има накъде повече. Но в общи линии ви е ясно какво следва, не се правете на непорочни. Интересното е, че макар човекът да е привлекателен и да нямам нищо против подобни дейности с него, до сега не съм изпитала онова животинско привличане, за което съм разказвала… Въпреки това ми е тръпка, почти ежедневен дразнител. И явно – обект на сънищата ми, вероятно и занапред.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]