Старецът и морето… и момичето

Не ви ли е писвало понякога от домашния уют и служебното благополучие? Не ви ли се е приискало поне веднъж да теглите една майна на всичко и да заминете нанякъде? За вас, които нямате пари, за вас, които нямате надежда, за вас, които нямате кураж. Тази книга е за вас. Защото ВСЕКИ Е СВОБОДЕН ТОЛКОВА, КОЛКОТО СИ ПОЗВОЛИ. И също толкова богат. И точно толкова щастлив…

Преди 10 години прочетох една книга – „Aquarius – Далаверите на един Водолей“ на Владимир Христов – Вовата . Горният цитат е от нейния „за(д)говор“. От литеретурна гледна точка не струваше. Но разказваше увлекателно истинската история на един човек, впуснал се да следва детските си мечти, оставяйки всичко зад себе си. Аз, разбира се, веднага поисках да бъда част от едно такова приключение, понеже споделях същата мечта, след десетките прочетени книги за пирати и пътешествия. И направих това, което можех в онзи момент. Изкарах курс и разрешително за управление на ситни плавателни съдове. За късмет (спорно е дали е бил добър или лош), един приятел ми уреди „работа“ на лодка още преди да съм си взела изпита даже. Моментално захвърлих всичките си задължения и запраших за морето. Инкогнито, понеже официално тогава трябваше да съм съвсем другаде. После нещата се оказаха не точно такива, каквито ми ги представиха, типично по български „работодателят“ не даде и лев, но пък и почти никаква работа не свършихме. Никога не съм съжалявала за това обаче, защото преживях едно много интересно лято, наситено с разнородни емоции (от това, че ми откраднаха всичките пари, през това, че се научих да плета мрежи, до това, че се влюбих), приближавайки се лека полека към моята мечта.

Къде е старецът в картинката, може би ще попитате. Е, той не е старец, или поне тогава не беше. Както и аз не съм момиче вече, въпреки, че тогава бях. Все пак, имаме една впечатляваща разлика в годините, която преди 10 години изглеждаше още по-фрапираща от сега. Както се досещате, той е този, в когото се влюбих. Беше една странна, много трудна и невероятно противоречива любов. През цялото време бяхме като куче и котка. Това ми беше най-трудно спечеленият мъж, за сметка на това се оказа най-преданият. Жалко само, че той самият го разбра чак след като взех решение да го заменя с по-добри гени.

Но сега не става дума за това. Говорим си за морето, лодките и мечтите. И мястото на този „старец“ е именно тук – той е този, който ми помага поне отчасти да сбъдна мечтата си. И сега, след толкова години, отново ми предостави възможност да си начеша крастата, като покарам лодката с него. Удоволствието, което изживях е неописуемо, за мен това е върхът на сладоледа, макар че само по себе си е нещо толкова дребно. Да не говорим, че се върнах години назад, в онези щури лета. Одъртяхме ма’а му стара! Еле па той.

Търсейки някаква информация за книгата на Вовата попаднах на едно писание, което с няколко думи описва тази краста яхтаджийството. Както и тези каризматични фигури – яхтаджиите. Позволявам си да го цитирам:

§ яхтаджиите §

Те са жестоки. Буквално.
Имат загар (но не от солариум).
Имат руси коси (от слънцето).
Имат мускули (но не от бодибилдинг).
Джентълмени са (но не лигльовци).
Повечето не говорят много, защото знаят, че истинските неща в живота трябва да се преживяват, не да се плямпа.
Винаги можеш да разчиташ на тях (дори да те прецакат).
Не обичам клишетата, но трябва да използвам тук едно – „полови атлети“. Прочетете книгата „Далаверите на един водолей“ на Владимир Христов-Вовата и пак ще си говорим относно яхтаджийска похот.
Пият като сюнгери (по-добро сравнение не ми идва наум).
Е, има и мекерета между тях.
Но като цяло, яхтаджиите имат от онази житейска мъдрост, до която книжните и нетските плъхове никога няма да се докоснат.“

 

Тук отговорно мога да заявя, че същите неща важат и за рибарите. И въобще за всеки, който има някакъв досег с морето. Те са неподходящите лоши момчета, по които всички уважаващи себе си добри момичета си падат. В леглото им можеш да влезеш и след едно намигване, но в сърцето им често пъти е невъзможно. Но пък влезеш ли и там – излизане няма.