Онези чувства, за които писах, внесоха толкова адреналин в системите ми, че взех някои безумни решения, които неизбежно доведоха след себе си и разни страхове. Върнах се в емоциите отпреди две години, когато бях в подобна ситуация – изправена на кръстопът, уплашена, несигурна, копнееща промяна, но не смееща да я извърши. Тогава търсех опора в другия, потвърждение, надявах се с един замах да премахне цялото ми съмнение, но вместо това сигналите ставаха все по-противоречиви, а моята несигурност все по-голяма. Накрая моменът просто отмина и цялата кула от карти се сгромоляса. Тогава благодарих, че не съм изпълнила решението си, което щеше да има необратими последици на вятъра.
Днес отново съм на кръстопътя. И този път съм по-сигурна отвсякога. Нямам съмнения нито в мен, нито в човека отсреща. Не съм била толкова уверена в никоя досегашна връзка. Въпреки това ме е страх. Страх ме е от неизвестната величина в уравнението на щастливото ни бъдеще, от това колко време ще мине до него, от това да не се разколебае някой от нас, а най-много ме е страх, че трябва да нараня досегашната си половинка, с която вече повече от 14 години сме заедно.
Споменавала съм тук за него. От това как се запознахме, през предполагаемата му забежка, та до все още младоженския ни, но същевременно убит от рутина живот. Той винаги е бил моята константа. Какъвто и вихър да ме е понесъл, където и да ходя, каквото и да правя, винаги знам, че той е до мен и трябва само да се обърна и да го хвана за ръката, за да се приземя обратно в реалността. „Моята котва“ го нарекоха преди време и той е точно това за мен, макар понякога да го чувствам и като камък на шията. Един път му се дразня, друг път ме разнежва, но винаги съм го обичала. И все още го обичам, по същия начин както винаги – с някаква смесица от майчина, сестринска и приятелска любов. Без искрата, която имат двама неконтролируемо влюбени мъж и жена. Може би и точно за това ми е толкова трудно да го нараня, защото съм загрижена за това как ще се почувства, какво ще си помисли, как ще се оправя нататък без мен… А аз в момента се чувствам като грамаден мъжага, обут в тежки кубинки, замахнал с крак, готов да ритне миловидно, свито на кълбо кученце. Знам, че вероятно надценявам себе си и подценявам него, но така се чувствам.
Но пък толкова обичам другия! Да, със страст и енергиен заряд, достатъчен да захрани средно голям град за месец. Все се самоубеждавам, че животът е кратък и трябва да сме егоисти, преследвайки собственото си щастие. Защо да има четирима нещастни, като може поне двама от тях да са щастливи? Цял живот ли да съществуваме, когато имаме шанс да живеем истински? А когато искам и деца, времето ми направо лети. Преди година къде на майтап, къде на истина, формулирах важните за мен неща, които търся в един мъж. Законният покрива много от тях, но новият отговаря на всичките 100%. Ако и сега не действам, значи никога няма да го направя. Знам кой е правилният начин да постъпя, просто ме е страх. Защо не може да ме улесни, като се държи гадно, заядливо, кисело и грубо? Защо продължава да ме търси нощем за прегръдка и да ме целува всеки ден за „здравей“? Защо ме гледа с тази преданост и обич в очите! Защо се опитва всячески да се грижи за мен и капризите ми?! Защо не реагира на плахите ми опити да го нараня и отблъсна! Няма ли да ме улесни най-накрая!!! Как, как, по дяволите, да му кажа, че искам да си върви, за да го заменя с друг? Има ли универсална рецепта, кажете?
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Каквото и да решиш, не пропускай да му го кажеш. Това е ЕДИНСТВЕНИЯТ задължителен елемент. Иначе се получава като една голяма лъжа. А тя носи в себе си и обидата – „толкова време сме заедно, не съм ли заслужил поне ли две думи да ми кажеш за това?“
Лично мнение. Споделям опит.
Много трудна задача.
Успех!
До сега си мислех, че те разбирам прекрасно, сега мисля, че не те разбирам…въобще. Не знам дали защото при нас със съпруга ми нещата са взаимни…макар страстта да е отстъпила място в ежедневието на куп други неща (но все пак я има, и още как!) Онази преданност в очите, онази любов в сърцето, онази непрестанна грижа – чета в очите му също, както и той в моите и дори през ум не ми е минавало (никога, наистина никога!) да потърся нова тръпка, бурна страст…Кое е преходното и кое истински стойностното?!? Ако си намерила истинския човек защо ти е изобщо да търсиш друг? Дали пък причината не е в самата теб? В неспокойния ти дух, незадоволяващ се с еднотипно ежедневие, с неизежна скука дори понякога, със спокоен живот, без адреналин…?
Съвместното съжителство неминуемо води до малко повече еднообразие, трябва ли да очакваш да има искри и нестихващ огън…любовта минава през различни етапи и не е ли жалко, ако я стъпчеш в момент, когато е доказана и сигурна, за да тръгнеш да гониш ефимерното и непредвидимото…Ами ако е поредната грешка, ще си простиш ли ти самата, че си наранила човека, обрекъл ти се на Любов!
Ти си знаеш най-добре, но при всички случаи влюбването и любовта са две много различни неща и не е задължително първото да премине във второто, но премине ли – какво повече може да иска човек на тоя свят!
Написах това спонтанно, не си длъжна дори да четеш, послушай сърцето си, но разумно!
ако останеш с него ще бъде по-наранен според мен, защото там където не гори вече пламак е трудно да го запалите пак.