Свободата или какво става, когато ви писне?

Тия дни на няколко пъти се случи да ми писне, ама много да ми писне! И то заради различни хора. И пак теглих една на всички и всичко. Може и въпрос на зодия да е, но не понасям дълго да ми казват какво мога и не мога да правя, особено хора, които нямат никакво право да го правят. И най-вече, ако нямат и основание за това, което изискват. Писна ми и от капризи от типа „иде ми – дойде ми“ все едно съм маймуна и всеки може да ме разиграва както му е кеф за момента. А веднъж като ми писне, всички са ми черни и ме дразнят дори и само с присъствието си. И обикновено както съм набрала, ставам малко по-луда от обикновено и най-общо казано, върша тежки глупости с лека ръка.

Преди много години в гимназията имах шестица на едно есе на тема „Свободата“. Вече не помня какви локуми съм раздулвала, но тия дни ми се прииска да съм го запазила, че да проверя дали тогавашните ми утопични възгледи за нещата от живота са се променили много. А преди време брах големи нерви заради една чужда свобода, обърнах се срещу себе си и направих огромни компромиси заради нея, само и само да не изгубя човека, милеещ за пустата си свобода повече, отколкото за мен. Издържах така няколко седмици, след което като видях, че това не се оцени подобаващо, теглих една и стана мазало. А сега съм на неговия хал – жадувам за свободичката си, браня я и не давам на никой да ми я отнеме. Или поне така се залъгвам. Защото на практика нямам свобода, не и такава, каквато бих искала. И никога не съм имала. Най-вече защото не ми е стискало да си я позволя.

Всъщност вероятно не е правилно да се оплаквам. Като за човек, който вече е брак, имам предоставено доста широко поле за свободно действие, дори понякога сама си слагам граници, защото чувствам, че прекалявам. Но ако някой навлезе в периметъра ми дори и съвсем малко, става страшно. За него най-вече. Мозъкът ми изключва и действията ми са изцяло подчинени на някакви неведоми животински инстинкти. Можете ли да запратите бонбон „Лукче“ в стената с такава сила, че да стане буквално на сол в хартийката си? Много пъти съм си правила експерименти след това, най-добрият резултат беше да се разполови. Докато при следващата криза отново стана на сол. Така стана и със стъклата на едни очила веднъж. А един индивид, за когото въобще и не искам да се сещам, се размина от пребоядисване на апартамента си само заради здравия разум на май бест френд, който ме възпря.

Не, че агитирам за безумни анархични действия, когато ви писне. Просто при мен така се получава. Не мога да си представя някой да ме настъпва по мазола, а аз да му се усмихна и да подам и другия си крак. А дали това е свобода? Или просто избиване на клапани? Каквото и да е, най-бързо и лесно (уж), ми минава, ако остана сама, изляза някъде навън, направя нещо щуро и необмислено, като нощна разходка да речем. Така поне малко заблуждавам себе си, че аз владея ситуацията и имам свободата да решавам какво да правя. Доста ми олеква от това. И, може да звучи глупаво, но шопинг терапията също много ми помага . Докато гледах индустриални количества китки се спасявах с купуването на няколко отдавна желани. Сега се задоволявам с гастрономически чревоугодия или с някой парцал. Преди години пък се прибирах с нова гадинка. Важното е да изляза с усмивка от магазина.

А бе, да ви кажа, нещо си загубих нишката. По стечение на обстоятелствата тая статия я писах на три пъти, междувременно концепцията ми се изпари, жаждата за лична свобода беше задоволена, страстите утихнаха, мина ми ядът и вече не ми е писнало. Евентуално, при някоя следваща криза на свободата, може да напиша втора част.