Нещо май не бързам да се похваля, но вчера Дядо ви Коледа подрани и  освен с нова кожа за блога, ме сдоби и с нов племенник. За първи път станах истинска леля, всъщност. Е, жена на чичото, ама все си е леля, нали?

Може би е тъжно, но се радвам на двете неща еднакво, дори на бебето маааалко по-малко. От самото начало не можах да се зарадвам истински и това си е. Може ли да съм чак пък толкова завистлива?! Имам чувството, че все повече заприличвам на озлобена, бездетна стара мома. Е, с тази разлика, че не съм достатъчно стара. И не съм мома. Защо, по дяволите, не мога да се зарадвам на това бебе? Не е да не обичам деца, спомням си колко щастлива бях като се роди малката на братовчедка ми. С тази разлика, че тогава все още не съм предполагала, че няма да мога да си имам свое хлапе.

И все пак – нека малкият мъж стане голям и силен, да бъде здрав и умен и да не ядосва родителите си прекалено много!

За скина на блога още две думи – след празниците смятам да си спретна нов, също само мой си – какъвто е и този, понеже видях, че старият се ползва и от други, та да не стават обърквации