Всичко щеше да е много хубаво, ако не беше толкова ужасно! Имаше всички предпоставки за добро изкарване – хубаво време (дори малко прекалено – температурите от 38°С идваха с няколко градуса в повече), красиви и интересни места, удобно пътуване, любими хора… Е, последното понякога създава проблемите.
С половинката се оправям някак си, а и компромисите са добра разменна монета. С майка ми, обаче, нещата не стоят така. Тя е толкова чепато, трънско, криво дърво, че е на път да сложи в джоба дори и леля си Руска. Вместо да отстъпи пред мнозинството поне веднъж – ей така, да види какво е, поне за разнообразие, а не поради здрав разум – тя абсолютно всеки път гледа да е отгоре. Понякога имам чувството, че го прави просто за спорта. А когато се усеща, че не е права, да не мислите, че го признава?! Не-е-е-е! Избухва в нервен изблик, който цели да отклони злорадстващото ни внимание от нея и да ни затвори устите, чудесно знаейки, че ще предпочетем да спрем да се занимаваме с глупости като спорене с нея.
Да, ама аз съм нейна кръв, достойното ѝ наследство – пускам пердето и хич не се връзвам. Гневя се, дразня я, споря, наливам масло в огъня и чак, когато ми олекне, млъквам. Знам, че резултатът е същия като да не си отворя устата въобще, но поне свалям малко вътрешното си напрежение. През това време половинката ми се свива в седалката си и не смее да се обади. Само веднъж, в един от редките моменти насаме с мен, се осмели да сподели, че това е най-ужасната екскурзия в живота му.
С практиката (чак на шестия-седмия ден), се установи, че всички проблеми идват от колата. Когато бяхме извън нея достатъчно дълго, че да ни мине сърденето, всичко ставаше цветя и рози и си прекарвахме доста добре. Но щом се качахме в нея, все едно от отворите за вентилация започваше да излиза злият дух на кавгите. Мога много приказки да изпиша за това как се кара и най-вече как не се кара с GPS, предишните ни одисеи на тази тема сега ми се струваха като разходка в парка, но предпочитам болезнените спомени да останат сбутани в гънките на мозъка ми, където са съзнателно забравени.
Хубавото на цялата работа е, че колкото повече време минава, толкова повече избледняват всякаквите спомени, остават само снимките, а те припомнят само хубавите места и преживявания. Живот и здраве, и по-малко мързел, някой ден (скоро) ще завърша втория и ще започна третия голям пътепис от цикъла „Бай Ганю из Европа„.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
[twitter-button]
