Ориенталщини

Преди години една позната ми каза прозрително, че на изток от нас хлябът става все по-вкусен, а на запад все по-блудкав. Не знам дали е истина, въпреки, че съм склонна да вярвам, на базата на малкото експерименти, които съм правила по темата. Въпреки, че италианският хляб не е за пренебрегване, френският също… Но пък арабските питки… И пърженият китайски хляб…

Винаги съм била фен на източната кухня, но до скоро нямах възможност (а може би и желание), да се опитвам да правя първи, втори, криви и всякакви други стъпки в нея. Напоследък обаче съм се вманиачила и съм се напълнила с цели килограми източни подправки, 6-7 различни вида ориз, оризови палачинки, арабски кус-кус, тапиока,  кокосови орехи, скаридена паста, разни сосове и т.н. В самозабравата си дори купих пакетче с тамян, който сега се чудя за какво ми е.  Хората си носят от чужбина парцалки и други „дефицитни“ стоки, а аз нося манджи. Лошото е, че повечето неща дори не съм ги опитвала автентично приготвени. Разчитам предимно на рецепти от интернет. Но се получава – къде успешно, къде не, на мен ми харесва резултатът. Ето някои от кулинарните ми експерименти напоследък.

Фалафели. Тук геройство няма, купих си готова смес от арабите до Женския пазар в София, после се оказа, че и тук има такава. Цената е съвсем достъпна, вкусът автентичен или поне съвпадащ с този на фалафелите в дюнерджийниците. Приготвянето е бързо и елементарно. Дори оставих мъжо да се забавлява с използването на специалната машинка, която ги прави кръгли и еднакви. Към тях врътнах един гъбено-сметанов сос, който много им пасна. Това за тези, които не си падат по чеснов сос, като мен. Иначе той е този, който им залепва най-добре.

Суши. Единственият ми опит беше със замразено суши от Метро. Съзнавам, че вероятно е далеч от истината, но щом то толкова ми хареса, представям си истинското. Живот и здраве, обещано ми е и истинско, ще си го търся като наследство и ще сравнявам. Междувременно се сдобих с ориз и водораслови листа за суши от китайския магазин до Пиротска (пак в София разбира се, тук няма нищо интересно откъм екзотични продукти, въпреки че специално тези ги има в Пикадили, макар и бая по-скъпи). Зарових се в разни книжки и в интернет и направих първото си експериментално суши – само с риба, и то маринована, заради половинката, който не яде нищо друго морско, освен риба. Слава богу, не му хареса, така че вторият опит вече включваше калмари, скариди, октоподи и ролца от „раци“. Направата се оказа елементарна, а продуктите, с изключение на ориза, се използват дори прекалено икономично. От Лисабон си купих още ориз, както и един пакет от 100 (сто!) броя автентични японски водорасли, които сигурно ще ми стигнат за цял живот.

Импровизации с оризови палачинки. Или оризови кори, май тук са по-известни така. И с това се сдобих от Лисабон, въпреки, че и тук ги има май. Купих ги без да имам ни най-малка представа как се използват. Оказа се, че и това е безкрайно лесно. И интересно, освен другото. А на летището във Франкфурт за малко да ми ги вземат. Трябваше да обяснявам, че са за ядене, въпреки че нямах идея как точно се ядат. (Това ме подсети как преди две години на летището в Дортмунд митничарите се заядоха с едно бурканче пектин, което беше попаднало в ръчния багаж на половинката, а той нямаше представа какво е. През това време мен ме разкостваше друг митничар и дори не бях разбрала как се е прищил той, обяснявайки, че не знае какъв е този неизвестен бял прах в неговия багаж. Абе, циркове!) Та оризовите палачинки магически омекват след известно накисване в топла вода, след което с тях се завиват вкусни пакетчета, пълни с каквото си искате. Първият ми опит беше със смес от пиле и разни други работи, вторият с камамбер, гъби и сосове. Стават чудесни и за десерт – единия път правих с банан, манго и кафява захар, а другия – със стафиди, конфитюр от дюли и боровинков топинг. Варианти – бол! В последствие разбрах, че има различни дебелини и моите са от тъничките, та понякога се късат при пърженето и изтича плънката, но като сложа по две са супер.

Карамелизиран ананас. Тук майсторът беше мъжо. И инициативата беше негова. Отново много бързо, лесно и вкусно. Те май повечето азиатски манджи са така, няма кой знае колко връткави истории, дали защото там е достатъчно горещо и без да киснеш няколко часа край печката? И всичко е вкусно, без изключения май. Та ананасът се облагородява с кафява захар и портокалов сок, когато започне да се карамелизира му се мята шепа шамфъстък и се фламбира набързо с ром. И това е цялата вкусна философия.

На  пудинга от  тапиока нямам снимки, но пък беше много вкусен. И отново бърз и лесен за приготвяне. Вкусът и видът са нещо средно между грис и мляко с ориз. Но е по-добър и от двете. Сега съм си купила още тапиока и пак ще си правя.

И кускуса не съм го снимала, но той пък става направо божествен на вкус! Дълги години само като чуех кус-кус и ми се обръщаха червата. Още от детската градина, когато ме накараха насила да си изям паничката с кус-кус и още преди да съм го довършила, целият се върна обратно, под налягане при това. От тогава не поглеждах. И аз не знам от какво се изкуших и миналата година си купих един пакет кускус от Лисабон (отново). Но този няма нищо общо с тук продавания. За жалост тук никъде не съм го виждала, освен на едно място на цена 12 лв за килограм, което си е безумие. Та този така скучно звучащ продукт го приготвих по една „автентична мароканска рецепта“ от нета, малко връткаво, но не прекалено, а  и стана невероятно вкусен. Можех да седна и да го изям целия с лъжицата, без месото, което в този случай си беше гарнитура, а не основно.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!