След 9-часов средно тежък запой и едва 5-6 часа сън (за пореден път!), дойде Денят. Тръгнахме в снежна виелица, макар, че беше краят на март, от която за половин час всичко побеля, а от падащите парцали не можеше да се види на повече от 20 метра. А ние с летни гуми и по маратонки. Ама не ни пукаше много. Само дето ходихме по спешност до Метро, за да купим нови чистачки, понеже купените предния ден за 3 лв изхвърчаха след пръвия километър.
Макар и от ерата на сд-тата, в колата, с която тръгнахме имаше само касетофон. Принудихме се да изровим прашасалите касети и да се надяваме, че не са развалени и ще вървят. Това за сегашните тийнове сигурно звучи както за нас едно време магнетофона. Чувала бях, че има такъв уред, дори веднъж видях на живо, само дето не работеше.
На българо-сръбската граница отново се зачудихме защо е най-сложно и бавно преминаването на собствената ни граница?! Никъде другаде не се бавихме толкова, колкото там. Говоря и за предишните пътувания, независимо дали става дума за границата с Румъния или Турция.
Сърбия се оказа единствената страна, която видимо по нищо не се различаваше от България. Още щом стъпихме в Хърватска се усети някаква разлика, макар че не можеш да кажеш кое точно се промени. Сякаш излъчването е друго, малко повече мирише на циливилизация. Е, и наличието на широки „одморища“, оборудвани с безплатни химически тоалетни, масички и столчета, кофи за боклук, беседки и т.н., през някой и друг км на магистралата спомогна за това впечетление.
Нали сме си каръци (а и никой не ме послуша, като настоявах да си тръгнем с голфа), излезе някакъв проблем с гърнето. Както си караме и си потрещявахме чат-пат. По митниците и кабинките за плащане на магистралата беше малко конфузно, понеже са покрити отгоре и кънти повече. Тогава – погледа в земята и гледаме бързо-бързо да се изнесем оттам.
Следва …
