Вървях един следобед, без цел и посока – точно като в песента. Дори „шляех се“ може би ще е по-точно. И както си пресичах Раковска, изведнъж разпознах лице в насрещната тълпа. Секунда – две докато се сетя името, след което го извиках с леко въпросителна интонация – все пак можеше и да не е той. Но беше – обърна се и ме загледа с любопитство, под което прозираше напрегнат опит да си спомни коя съм. Помогнах му с име, последваха още секунда-три и изведнъж прочетох по лицето му проблясък, посърнал почти мигновено – явно се беше сетил и подробностите. (още…)