Неусетно някак излетя една година, откак се бях похвалила, че вече от много време нищо при мен не се променя. Тогава Васил подхвърли нещо със смисъл, че щастието ми е имагинерно, с което внесе много смут и размисли в главата ми. И ето ти късмет! Едва няколко месеца по-късно, веднага след ежегодното лятно пътуване, животът ми се преобърна. Помете ме вихър от чувства и преживявания, които явно имаха за цел да наваксат на цялото това лежерно и безмозъчно съществуване, което водех преди това. В продължение на 8 месеца в мен бушуваха страсти – от едната крайност до другата. Издигах се в небесата от щастие, след което главоломно се забивах надолу с главата, право в ада, без парашут. Пролях тонове сладки и горчиви сълзи, пропътувах хиляди километри, направих купища компромиси, опитах да завъртя земята на обратно, правих повече секс и написах повече постове тук, отколкото през предишните две години взети заедно, приближих се до осъществяване на мечтите си както никога до сега, а след това бях изхвърлена далеч от тях, бях обожавана и унизявана, опитах от всичко. (още…)

Нищо не се променя при мен – ни акъл, ни образование. Нито вятърничевият ми поглед към нещата от живота – знаете, 42 и всичко останало. Не се променят и нещата около мен – хора, пътища, автомобили, птички и пчелички… Кански мързел и безнадеждно реене в облаците. Не са се променили и мечтите ми, не са се променили приятелите ми, не са се променили и нещата, които мразя или обичам. Аз съм си все същата – години наред. Една повече или по-малко – отдавна не ми правят впечатление.

Този път за малко да забравя собствения си рожден ден – толкова малко значение му отдавам. Но ето, днес е. Полу-юбилей. Сериозните хора предполагат, че на тази възраст човек вече трябва да е постигнал нещо в живота, семейството, работата си. Да е някой, да знае откъде идва и къде отива. Но аз съм щастлива и така – докато има кой да ме обича и докато никой не ми пречи да живея както искам. И така ще е и догодина, и по-догодина. И докато може.

Така е. Блогът ми стана на три години, а аз дори не се сетих за това. Случило се е преди четири дни – на 16 февруари. И не само това. Когато се сетих, че тия дни трябва да има рожден ден, не се сетих коя беше датата. Още по-лошо – не можах и да се сетя на колко точно години става. Къса памет или незначително събитие? Или злощастна комбинация от двете. (още…)

Понякога се налага да си припомням и не особено приятните моменти… Уж не съм от равносметкаджиите, но от време на време някак си ми се приисква да поанализирам малко. Ако не цялата изминала година, то поне конкретен ден. Зарекох се да не се ядосвам. Но явно наистина мазохизмът е движещата ми сила.

Цък на линка от текста, за да видите цялата статия

[twitter-button]