Вече повече от пет години пиша в този блог за всичко, което ми хрумне. Началото беше изключително емоционално и драматично, тогава блогът беше моето средство да изкрещя това, което не смеех да изрека. Имаше един основен адресат, а всички останали (шепа хора), бяха просто кварталните кибици. Това беше времето, когато всичко, което ми се случваше, моментално се оформяше като текст в главата ми. Направо бях започнала да мисля в статии. Пишех кажи-речи всеки ден, като почти без усилия намирах какво да кажа. (още…)

Когато преди повече от две години реших да си направя блог (подбудите сега нямат значение), бях чувала, че много хора имат блогове, че е модерно да имаш, че едва ли не е престижно дори. Направих си – това беше най-лесната част, въпреки че в началото въобще нямах представа какво точно представлява блогът и за какво да го използвам. (още…)

Понеже – за който не е разбрал – имам да уча  , реших, че точно сега е моментът да приема една неподадена и две подадени щафети. Тотенлихт ме заби в царевицата с някаква, която идея си нямам за какво е Бампи ме беше вкарала в кюпа доста отдавна, но аз само забавям, когато не забравям И накрая, съвсем нагло и доброволно се пробутвам във въпросника за това как, кога, защо, къде, колко и какво чета. (още…)

От известно време насам пак съм станала дежурния душеприказчик. През последните дни обаче, положението стана наистина тежко и започнах да не издържам. Опитвам се да проявя разбиране, да вдигна настроението над нулата, но срещам пълно неразбиране и заинатяване. Изтощих се да правя разбор на чужди животи, да подпирам залитащи тела, да плача с чужди сълзи. (още…)

От дете не харесвам цялото си име, и до сега предпочитам да се представям с кратката му форма. Това е така, защото когато бях малка единственият повод да го чуя (при това понякога с вбесена наставка -о накрая), беше когато нещо съм сгафила и ми се карат. В случаите, когато не ставаше дума за „Какво направи?!“, беше „Защо не го направи?“. А моят дежурен отговор беше „Забравих“ Следваше „Това не е оправдание, като забравяш – записвай си!“ Между другото, този разговор все още често го водя, особено с баща ми. (още…)

Обожавам да чета книги. Израснала съм в къща пълна с книги и от съвсем малка се научих да чета. И като казвам пълна, имам предвид препълнена, буквално. Имаме огромна библиотека на цялата стена в хола, която се пука по шевовете, натъпкана с книги на 3 реда на всеки рафт, освен това камари кашони под леглото, пълни с малко по-низвергнати заглавия, а май има и на тавана. В бившата моя стая има умалено копие на такава една претъпкана библиотека, а от няколко години взех да пълня и библиотеката в сегашната ми къща. Съвсем успешно при това. С две думи – свикнала съм да съм обградена от книги и да имам под ръка едва ли не всяко заглавие, за което стане дума.

(още…)