Писала съм вече, че един от дежурните ми кошмари от дете е, че се возя в асансьор, който не приема натискането на копчетата и си прави каквото иска, смъква ме безкрайно надолу или ме качва стремглаво нагоре, спира между етажите, тръгва, преди да успея да сляза, вратата му не се отваря…

Ако се чудите защо пак спрях да пиша, отговорът е… защото ме е срам. Срам ме е, че отново изживявам любовни драми, че отново се чувствам унизена и излъгана, че прекрасната любов, която чувствам, се оказа поредният асансьор на ужасите. Нагоре, надолу, с бясна скорост, неконтролируемо, като скоростно влакче в лунапарк. А край мен са размазаните лица на хората, които ме сочат с пръст и ми се смеят. (още…)

„Животът ми е цял роман!“ Не, не моят, моят все още е къс разказ, в най-добрия случай с неочакван край. Романът е на прабаба ми, тя често пъти така определяше живота си и беше права. Не са много хората, които могат да се похвалят с нейните преживявания – хем ежедневни и тривиални, хем необикновени. (още…)

Уж не съм от равносметкаджиите, но днес някак си ми се прииска да поанализирам малко. Ако не цялата изминала година, то поне вчерашния ден. Зарекох се да не се ядосвам. Но явно наистина мазохизмът е движещата ми сила. Можеше просто да си остана в къщи, висейки с лаптоп в скута, успешно убивайки времето си в очакване на вечерта, когато да отидем мирно и тихо в някоя кръчма, да се натъпчем надве-натри, да се чукнем за мое здраве и преяли да се дотъркаляме обратно до нас.

(още…)