До сега не ми се беше случвало да получа писмо от умрял, дори и да става дума за мъртвата ми любов. Но вчера и това стана. Надявам се, че за последен път се протяга ръката от гроба на тази връзка, за да ми подаде подаръка за миналогодишния рожден ден. Поредното нещо, което ми е минало между ушите. Преди точно една година без една седмица. Само ако знаех тогава… 
Обичам да изненадвам, дори и себе си, например като привеждам в изпълнение разни откачени идеи и върша напълно непредвидими неща. Или може би само ми се иска да са непревдидими. Факт е обаче, че успявам да спретвам доста силни приятни и не толкова приятни изненади. До сега не ми е стискало само да си направя косата светло синя, макар, че неведнъж ми се е искало. Ако все пак един ден се реша, със сигурност няма да кажа преди това на никого. 
Да, именно – долно! Или поне не чак възвишено. Така разбрах вчера. Било много по-ценно да обичаш някого като приятел, отколкото като човек. Може и така да е. Особено щом говорим за приятелство между мъж и жена. О, да, ценно е, понеже е рядко. Лично аз смятам, че е невъзможно. Освен ако някой от двамата не е гей, разбира се, което пък ни води отново до еднополовите приятелства, които не са проблем и за това може би не са толкова възвишени.
Аз вече започвам да се чудя остана ли друго общуване, освен виртуално?! Всички са получавали оня списък с точки, по които отмяташ дали и на теб ти се е случвало, например да искаш да дадеш „undo“ когато си разлееш кафето, като крайната идея е да разбереш колко дълбоко си нагазил в интернет лайната.
За приятелите ще пиша. По-точно за онзи, в когото съм влюбена, но ми разби сърцето и онзи, който е против. Третият е зает напоследък и (временно) изпада от класацията.
Говорили са си вчера. За мен, без мен, самоинициативно. Един вид от грижа за човека. После ми беше ковано по канчето. Добре де, крива съм. И дива 
В лошия смисъл. И ината. И въобще – магаре на мост… 
или французин в публичен дом.
Колко различни се оказахме – като огън и лед. Или като морето и планината – аз непостоянна, изменчива, примамлива, прекалено разголена и откровена, а ти земен, устойчив, непоклатим и забулен в стаени чувства и мъгла. Опитах да те подкопая. Ако беше по-близо можеше и да успея. Но невидени очи бързо се забравят.
Мислех си днес за тази опияняваща измамница – лИбоФта. Как успява от чисто и красиво чувство да се изроди в нещо грозно и обсебващо. И дали винаги и при всеки се случва така. Или може би само при силната, страстна и бърза любов. Тази, която се появява изневиделица, грабва те, понася те, завърта те и те кара да забравиш за света.
Време е да направим нещо. Не може повече така. Движим се като асансьор – ту сме в най-черната и дълбока дупка, ту сме над седмото небе. То не бяха сълзи и сополи, то не бяха целувки и милувки. Тъкмо реша да приключа с всичко и се оказва, че не мога. Тъкмо си помисля, че вече всичко е наред, оказва се, че е нищо подобно. Слънчице мое, така ще се побъркаме, не може повече да се измъчваме по този начин.
Това пък какво означаваше? Въобще има ли в наши дни някой с морал? Моралът бил основата на обществото. То явно за това ни е такова и обществото. А всъщност моралът не е ли сбирщина от човешки предразсъдъци, които на всичкото отгоре са се изменяли през вековете и за това неща, които преди няколко стотин години са били морални, сега не са и обратно? Това не прави ли морала едно доста лесно изменчиво средство за манипулация? (още…)
Не мога да спра да мисля за онази целувка. От нея тръгна всичко, поне в моя свят. Тя беше, която ме отнесе като товарен влак. С останалите подробности вече имах набрана инерция, но тя дойде от нищото. След нея имаше и други, но първата не мога да простя. Това трябваше да бъде моята целувка, а ми беше открадната.
Ей, като децата сме! Ама и аз – хем мразя такива номера, хем съм първа писта да ги въртя. Задълбавам до там, че накрая не помня защо го правя, но е въпрос на чест и на инат да продължавам.
Дааам, голяма гадост било. Пък ми се струваше, че е кво толкова… Еми не е! Боли, газ пикая и от това боли още повече 
