Нищо не се променя при мен - ни акъл, ни образование. Нито вятърничевият ми поглед към нещата от живота – знаете, 42 и всичко останало. Не се променят и нещата около мен – хора, пътища, автомобили, птички и пчелички… Кански мързел и безнадеждно реене в облаците. Не са се променили и мечтите ми, не са се променили приятелите ми, не са се променили и нещата, които мразя или обичам. Аз съм си все същата – години наред. Една повече или по-малко – отдавна не ми правят впечатление.
Този път за малко да забравя собствения си рожден ден – толкова малко значение му отдавам. Но ето, днес е. Полу-юбилей. Сериозните хора предполагат, че на тази възраст човек вече трябва да е постигнал нещо в живота, семейството, работата си. Да е някой, да знае откъде идва и къде отива. Но аз съм щастлива и така – докато има кой да ме обича и докато никой не ми пречи да живея както искам. И така ще е и догодина, и по-догодина. И докато може.
Да те ударят с мокър парцал – на всеки се е случвало. Днес обаче ми се случи да ме халосат здраво през сурата с парцал, в който очевидно имаше увита тухла четворка. Така ме зашемети, че още не мога да се освестя. Чак ме втресе, разтреперих се, яко ме хвана нервата 
. Не стига, че се оптиват да ми извиват ръцете и да издевателстват над така скъпата ми свобода (за което тръгнах да пиша вчера, но 
Къпе ми се на водопад. По възможност на Хаваите. Добре де, може и на други острови в Тихия океан да е. Обожавам водата. Онзи ден източих цял бойлер представяйки си, че съм под водопада. Даже и рибки взех да си отглеждам в импровизираното езерце в пъпа ми. Луда работа, нали? Трябвало е да съм друга зодия, нещо свързано с водата. Или да се напикавам нощем, та да спра да я обичам. Вместо това като малка тичах под дъжда докато стана мокра до кости, след което влизах във ваната с все дрехите и маратонките. Още по-луда работа.
За 
В лошия смисъл. И ината. И въобще – магаре на мост… 
или французин в публичен дом.
100 грама са достатъчни, за да паднат повечето задръжки, които имам. След 200 вече съм на всеки. При 300 почвам да хабя материала. 
Дааам, прибързах! Тъкмо приех хубавото ведро решение да се взема в ръце и да спра с безмислените душевни терзания и… ТРЯС по главата! Мразя, когато не греша. И даже се плаша колко често и колко точно познавам напоследък. 
