Не знам да се смея ли, да плача ли или просто да избеснея. И аз съм от ревнивите, ама си позволявам да го проявявам открито само когато имам основание. А под основание имам пред вид не това дали имам повод за ревност, а дали имам право да ревнувам точно този човек. Мога да ревнувам открито съпружието заради чувството за притежание, което подписът ми насади. Позволих си да ревнувам един човек, който ме уверяваше, че съм единствена за него (там е цяла сага). Но единият ти любовник да те ревнува от другия… това и по филмите го няма! Още повече, че нещата са такива единствено в очите на първия, който само се изживява като мой любовник, с по-големи права над мен дори и от мъжа ми, а всъщност просто е бивше мое гадже, с което сега си пием пиенето, джуркаме табла и караме лодка. И до там. А другият е… а бе, на практика не ми е любовник, макар че много ми се щеше да беше. (още…)

Все повече си мисля, че не може всичкото мъже да са толкова глупаво, колкото е моя, явно пак съм си избрала баш най-дъ беста от чувала. След всичките приказки и сръдни от моя страна, да вземе нашия да приеме един гсм апарат, който му е предложила  тая малка кучка, понеже неговият е на ремонт. С аргумента – на теб нали спря да ти пука? Ми що не върви да спи при нея като не ми пука, а? Пък аз ще му опаковам и багажчето даже.

(още…)

Историята вече си има опашка. Само дето не ми се говори. Седя, наливам се с пастис на парцали с ментов сладолед и се чудя, ако тия три неща се случат наведнъж в какъв ли точно ред ще са – да стана алкохоличка, да убия някого ей така, за спорта (стана ясно, че себе си няма да мога), и да полудея – бавно но сигурно…