Беше сега, но беше и преди много, много години. Имаше младежи, които едновременно с това бяха и старци. Всичко някак се беше смесило. Всъщност, това беше Морското училище, но отпреди години. Коридорите бяха сумрачни, а витите стълбища, гледащи към огромна зала с други стълбища - тесни. Непрекъснато трябваше да се разминавам с търчащи нагоре-надолу младежи по спортни шорти и раирани тениски. На една площадка се сблъсках с колегата ми, стар кадър в училището, който с гордост ми говореше за възпитаниците си. По-нагоре на друга площадка, където беше още по-сумрачно и старо, открих дядо си. Оказа се, че не е умрял, а се е наложило да се скрие и да живее и работи тайно. Беше напълнял малко, носеше стара шуба от кафява кожа. И пак си беше пуснал мустаци. Докато си говорехме, наглед обичайното оживление сред курсантите нарастна. Дядо ме подхвана и каза, че трябва да тръгваме, понеже започва евакуаця и е добре да побързаме. Тълпата ни понесе. (още…)

Ще започна с уточнението, че тази статийка я писах докато летях в самолета в събота (27.02 2010), по време на бурята с нежно женско име Синтия, която овърша цяла западна Европа, едва няколко часа след земетресението в Чили, но за него чух ден по-късно (аз и за Хаитянското разбрах след 3 дни). Всъщност, пишейки, от всички скорошни катаклизми бях наясно само с бедствието на о-в Мадейра… (още…)