Чак сомнамбул не съм. Но често се блещя срещу кръглата луна, светеща като улична лампа. В моменти на самота и романтичен копнеж дори ѝ говоря. Карам я да предаде много поздрави и целувки на обратната страна на земята. И така докато сме улисани в сладки монолози, се оказва, че пак е станало посреднощ, а на мен не ми се спи.

Цък на линка от текста, за да видите цялата статия

[twitter-button]

Не знам какво е, когато имаш дете, но понякога, особено в нощи като тази, си представям, че е нещо подобно:

Свечерява се. С половинката сме се разполовили и всеки си се занимава с нещо свое си. Гадинките просперират нахранени, стоплени, обгрижени, оградени с внимание и обич. Нощните тъкмо се събуждат, а дневното отдавна спи. И ние се ориентираме към леглото, когато котката изведнъж се сепва в съня си, наежва козина и започва страховито да мучи. Разтърсвам я, за да я събудя от кошмара, който очевидно сънува, а тя от благодарност впива в мен огромните си като маслини „супер мамут“ очища и острите си като губерки нокти. Нищо, преглъщам го, внимателно изваждам ноктите ѝ от себе си и след известно успокояване тя пак е на кравай, готова да гони кучета насън. (още…)