Отдавна не съм споделяла башкишни преживявания, а не е да не е имало. Наскоро обаче ми се случиха две едно след друго. И не спират да те карат да се чудиш – да ги обичаш ли или да ги мразиш, като те лутат от едната крайност в другата?
#1
– Добър ден! Отиваме в Люлин, след малко ще ви кажа къде, че забравих адреса.
– Е, за сега и Люлин стига.
– Абе, беше нещо като осми микрорайон, блок 329 примерно…
– Няма как блок с триста в номера да е в осми микрорайон.
Звъни телефонът, казват ми адреса. Не съм уцелила нищо, освен квартала. Като бонус ми съобщават и улицата и вече успокоена се облягам назад.
– Не я знам тая улица, ама няма страшно, ще я намерим.
– Е, нали има GPS?
– А, няма за една улица да го пускам я.
Стигаме карето, но от улицата няма и помен, от блока още по-малко. Въртим се из разни задънени междублокови сокаци, докато накрая не издържах и поисках да сляза и да извикам да ме приберат.
– Няма страшно бе, ще спра апарата, ако това те притеснява.
Притеснява ме, и още как! Само тук навъртяхме поне левче… След още два неуспешно нацелени блока и все още включен брояч не издържах, слязох и се обадих на спасителния екип. Разбира се, на бакшиша мистериозно му бяха свършили всички дребни, та ме увътри по всички възможни начини, за които се сети.
#2
Същата вечер след дълго и показно мляскане с моя спасител преди да се кача в таксито, попадам на един интересен образ с невероятна гола глава и профил като от римска монета. Аз, както винаги на връщане – порядъчно оживена от количествата джин, той – пуснал някакъв рок по радиото. Незнайно защо се засрами от него и го смени.
– А, не, върни, върни, не го махай!
– Така ли, радвам се, че все повече хора слушат.
– Е как, винаги! Наистина е хубаво, че се слуша повече, макар у наше село още да не личи толкова. Но има надежда де, чалгата леко отстъпва за сметка на хубавата музика. А ти знаеш ли, че ми приличаш на китариста на Accept – Волф Хофман? Между другото нямам и стотинка, но не се притеснявай, ще се обадя на мъжо да слезе да плати.
После разговорът някак си се премести върху моята работа и бакшишният Волф изяви желание да ми стане студент, поканих го настоятелно, но му казах, че ще го скъсам…
– А, ето го и мъжо, карай там към него, той ще плати. Леле, гледа лошо…
– Интересен живот живееш – каза с плешивата си усмивка той, докато аз бях разцъфнала до него и ровех в балата двулевки, подбирайки щедър бакшиш.
– Само, ако знаеш… 😉
[wp:svejo-net]
Не си знаела как да постъпиш с онзи в Люлин. Номерът е, щом слезеш от колата казваш „Абе чакай, тука изтървах една петдесетачка под седалката…“ Онзи ще отпраши с мръсна газ и няма да трябва да му плащаш 😀
:)) за другия път ще знам!